Спорт

Легендата Атанас Пашев на 60: Пречките ми помогнаха да стана това, което съм

  30.11.2023 08:48             
Легендата Атанас Пашев на 60: Пречките ми помогнаха да стана това, което съм

Навремето по-простичко се подготвяхме, но бяхме по-подготвени  футболно

ПАЗАРДЖИК. Атанас Пашев стана на 60. Единственият наш съгражданин, играл на световни финали (покойният легендарен синитовец Петко Петков бе в резервите за Мексико-1970, но не влезе в игра, б.р.) получи много поздравления за юбилея. Ден по-късно Пашата, който бе селекционер и на „Бенковски“, и на „Хебър“,  с готовност дава интервю за „Знаме“ и признава, че най-много иска здраве за себе си, близките си и хората, които го уважават.

Роден е на 21 ноември 1963 г. в Пазарджик. С футбол започва в школата на футболния „Бенковски“, а след това два сезона показва големия си талант в мъжката формация на „Хебър“ в „Б“ група. Следва преминаване в „Тракия“, където прави чудеса като ляво крило. Бързо става любимец на “жълто-черните” привърженици. С “канарчетата” е вицешампион през 1986 година, печели четири пъти бронзовите медали – 1983, 1985, 1987 и 1988 г. През 1986 г. става голмайстор на “А” група с 30 попадения. Той  е част от състава на България, успял да се класира на осминафиналите на Мондиал 1986 в Мексико. По време на състезателната си кариера у нас носи още екипите на пловдивските „Марица“ и „Локомотив“, „Борислав“ (Първомай) и „Белана“ (Белово). Подвизава се с успех в първенството на Израел – в „Бейтар“ (Йерусалим) и „Апоел“ (Рамат Ган), играе и в Малайзия. Има 19 мача и 3 гола за „А“ националния отбор, 5 мача и 1 гол за Олимпийския отбор и 18 мача и 6 гола за младежкия национален отбор. С екипа на Ботев (Пд) в евротурнирите има 14 мача и 7 гола (2 мача и 1 гол в КЕШ, 4 мача и 3 гола в КНК и 8 мача с 3 гола за купата на УЕФА).

- Г-н Пашев, бате Наско, съжаляваш ли за нещо пропуснато през тези 60 години? Примерно неслучилото ти се преминаване в „Левски“?

- Не съжалявам. Да, можех да играя в „Левски“, но не съжалявам (Бел. ред. Пашев е разказвам как подписва с „Левски“ за две години срещу апартамент от 138 кв. м на „Герена“, синя „Лада“, офицерски чин в „Симеоново“, титулярно място в националния отбор и, разбира се, прилично възнаграждение. На път за София със съпругата си обаче спира и си казва: „Я кръгом бе, бате Насе“. И се връща в Пловдив. Което му коства мястото в националния отбор, където наставникът на „сините“ Васил Методиев-Шпайдела е помощник на Иван Вуцов.) Не съжалявам, защото после като се поразмислиш, ми се даде всичко. Имало е пречки и после са ставали нещата. Така от Пазарджик ме взеха, оправиха ме да играя, заслужих си титулярно място, после в „Тракия“. После на световно първенство отидох и играх, имам голямо уважение от феновете и обществеността… Радвам се на изминалите години. Най-вече се радвам, че феновете ме оценяват. Защото никога не съм играл на празен стадион.

- Да, но едва ли е било лесно да се наложиш във всяко ново място?

- Много трудно. Много. На стадион „Ботев“ аз като влязох в съблекалнята, мене ток ме удари. Там са хора-футболисти, които ги бях гледал само по телевизията. Димитър Вичев, Славчо Хорозов, Атанас Маринов, Красимир Манолов, Коста Танев, Петър Зехтински... Те ме взеха под крилото си и благодарение на тях се адаптирах бързо. Бат Райко Стойнов, който ми е градски от Пазарджик, тук с „Хебър“ явно ме беше наблюдавал и ме е препоръчал. Гледали са ме. Благодарение на Дерменджиев, Бог да го прости, и на Глухчев, и на бат Райко, Бог да го прости. Това са хората, на които съм благодарен за преминаването.

- Дерменджиев е имал нюх да те сложи като ляво крило…

- В Пазарджик ме караха повече да гоня – на 16 години почнах в „Б“ група, и ме слагаха повече като опорен халф. Много рядко бях на фланг или някъде отпред. От мен се искаше да търча и да покривам голям периметър, а по-старите да починат малко. Така е във футбола. Иначе „канарите“ още преди казармата ме искаха. Питаш дали съжалявам за нещо – може би съжалявам, че още тогава не отидох. Аз останах тук – ръководството на „Хебър“ ми гарантира, че ще ми оправят казармата. Пък и жена ми тогава забременя. Жителството по това време беше много важно и се съгласих да остана – синът ми ще вземе пазарджишко жителство! Да, но не ми оправиха казармата! Служех в Пазарджик в полка като кашик (мотострелковак, б.р.) Осем месеца не ме пуснаха – и за националния отбор юноши, младежи, мъже… Избягах да си видя новородения син и жена ми в болницата. И голям късмет, че като се прибрах, веднага ме вкараха в ареста. И тогава казах на татко, Бог да го прости: „Тате, звънкай на онзи телефон, дето го оставиха от „Тракия“ – кажи, че имам огромни проблеми“.  А полка в Пазарджик беше към Втора армия в Пловдив. Генерал Панайотов бе началник на Втора армия. За 40 минути ме изкараха от ареста и казармата и на втория час бях на стадион „Ботев“. А иначе в Пазарджик след две години в казармата може би щях да съм приключил курса. През ден наряд. Имах 42 въоръжени наряда в Балкана. В другото време строяхме едни гаражи, бъркахме един бетон…  И ми писна.

Така че виж, уж имаш пречки, но те пък ти дават друга насока и нещата стават. Първо не ме приеха за плувец в Спортното училище. Второ, приеха ме от третия път изпит „Футбол“. Трето, вкараха ме в ареста и не ми подсигуриха казармата, а там тъкмо стари войници ме бяха подгонили…

- Значи стана футболист по трудния начин?

- От първи до четвърти клас бях плувец. И то нелош плувец. И не ме приеха в Спортното, защото нямало да израсна някакъв голям грамадан… Бог да го прости Кирил Въгларов, забелязал ме е и се преориентирах към футбола.

- Футболът е спечелил.

- Ами… Аз не го казвам, ти го казваш.

- Сега живеем в бурни времена. Ти работиш в ДЮШ на „Ботев“.  Защо го няма новият Атанас Пашев?

- Не знам бе, човек! Като че ли нещо липсва в новото поколение, когато стане дума за футбол – нямат сърчице, нямат душичка… Аз наистина съм в кухнята – виждам талантливи деца, върви, върви върви… И вече а-ха да е готов за мъжкия футбол и някъде се къса нишката. С колегите Трифон Пачев и Димитър Младенов си задаваме често този въпрос . Този проблем е от много години. Навремето се тренираше по друг начин, по други методики. Те може и да бяха стари, но ни грабваха изцяло. По-простичко се подготвяхме, но пък бяхме много подготвени.  Играехме за нищо пари, а сега пари им се дават – трябва да изядат тревата, да зарадват феновете…  Не става.

- Преди малко спомена „Хебър“. Помниш ли подробности за дебюта си при мъжете през 1980-а при Танчо Гилев?

- Да. 3:3 в Гоце Делчев с „Пирин“. Бях на 16. За равенството взех 7 лева и 20 стотинки премия. Това си бяха пари. Пак беше нищо в сравнение със сегашните премии, все едно да вземеш сега 70 лева, но аз бях доволен. После в „Ботев“ като отидох, почнах на 40 лева за равен и 60 лева на победа. Разликата беше голяма, но не парите бяха най-важното, а играта и емоцията.

- Кои мачове бяха „най-на кръв“. Срещу „Локомотив“ или срещу ЦСКА и „Левски“?

- За мен нямаше „на кръв“. Аз винаги излизах за победа във всеки мач и гледах да съм постоянен, да давам максимума си, да ти кажа честно. Такъв бях и в „обикновени“, и в „по-специални“ мачове.

- Кои защитници, които бяха особено трудни за преодоляване?

- Силни и здрави бяха защитниците на „Етър“, особено като им гостувахме на стадион „Ивайло“ в Търново! Двама бяха. Киряков и Трифката – Трифон Иванов, Бог да го прости! Трифон ми беше голям приятел. Много кораво, много здраво играеха срещу мен, но те си бяха такива.

- Като се връщаш на терена на спомените, в кой мач най-често попадаш?

- В клубно ниво в мача на „Ботев“ с „Байерн“, а с националния – в осминафинала на стадион „Ацтека“ в Мексико на световното. Това ми е таванът на професията – да играя на световно първенство. (Бел .ред. 7 ноември 1984 г. остава в историята на българския футбол с победата „канарите“ над колоса „Байерн“ с 2:0, като само едно попадение не стигна на пловдивчани за елиминирането му. В онзи ден Пашата е във вихъра си. Първо отнемат негов чист гол уж заради засада, после той разменя подавания с диригента на отбора Зехтински, нахлува на скорост в наказателното поле на баварците, замахва с лъжливо движение, че ще бие с десния си крак, но си я наглася на левия, с което събра двама бранители, и с отсечен удар матира най-добрия вратар в света по това време – Жан-Мари Пфаф. В началото на второто полувреме именно Пашев е съборен за дузпата, реализирана от Коце Костадинов, а при 2:0 и Господ помага на германците, когато удар на Пашата среща гредата и топката се разхожда по голлинията, преди да бъде изчистена от защитник.)

- Два велики мача.

- Абсолютно. И колкото тогава и да омаловажаваха участието ни в Мексико, тогава за пръв път минахме групите. Дали с два равни или с една победа, няма значение, но нашето поколение бе първото, което го направи.  Бяхме в много тежка група. Италия, Аржентина, който стана световен шампион с Марадона, Валдано, Буручага, италианците… Ами Южна Корея, да не би да са слаб отбор. Но мачът с Мексико… На горните редове на пълния със 120 хиляди души стадион „Ацтека“ нищо не се виждаше, а долу на терена ние чувахме само едно бучене и месец след това в Пловдив ушите ми даваха заето. Мексико бяха силен и солиден тим - с Уго Санчес отпред, един от най-добрите централни нападатели по онова време, който играеше за „Реал“ (Мадрид). В средата на терена пък блестеше Мануел Негрете, който вкара първия от двата им гола със странична ножица… Връщам се и към дербита с „Локомотив“, където съм рекордьор, когато им вкарах 4 гола...

- Но и да вкараш 7 гола на Локомотив за една седмица – никой не го е правил…

- Ама те бяха 3 за Купата в сряда и 4 за първенството в неделя. Ама си прав, вратата е една и съща. Имаше пък мач, дето 5:0 ги бихме, пък не вкарах. То е така във футбола, затова е интересен.

- В Мексико имаше ли спойка в отбора? Или е бил „добре организиран хаос“, като през 1994-а в САЩ?

- Перфектен отбор! Перфектен треньор Иван Вуцов! Никакъв хаос. Имаше страхотна дисциплина и ред при другаря Вуцов и на терена, и извън него. Перфектен отбор. В Мексико бяхме в един хотел с Белгия и с Уругвай, там се видяхме с вратаря на „Байерн“ Пфаф – запозна ме с Енцо Шифо, с Ерик Геретс и той на тях им каза, че сме му направили живота труден на мача в Пловдив и са имали огромен късмет. Станахме приятели. Поддържахме връзки – но приключиха заедно със стационарните телефони.

-  Ти си един от първопроходците в Израел и първият наш футболист в Малайзия…

- След Емил Велев-Кокала съм вторият български футболист в Израел. Емил беше около година преди мен, а аз станах причина отборът му да изпадне. Аз отидох – нашият отбор почти изпаднал, 7-8 мача бихме на магия с по 1 на нула, аз вкарах 5-6 гола. Бихме ги и в Рамат Ган и техният „Апоел“ взе, че изпадна. А Кокала преди това на всички в клуба агитирал: „Взимайте го Пашата, само той може да ви спаси“. После ми вика: „Абе ей, аз те препоръчах – ти ни разсипа бе!“ Ама се смее. Емил е голям приятел. Голям мъжкар! Лъвско сърце и душа, а на терена – безкомпромисен и железен. .. А в Малайзия съм първият българин. Но нямах късмет – още в първия мач. Това не е истина. И година и 8 месеца забрана. Скъсани предни кръстни връзки, странични… Двата менискуса… Опасна работа беше. Така ме изпердаши тоя, че обърнах краката – даже не съм го и видял отзад…

- Днес по-спокойно ли е? Какво правиш извън работата в ДЮШ?

- Да се видя с приятели, с женичка, с майка… Кучето да си разкарам навън. Това е Атанас Пашев след работния ден. Засега пътувам всеки ден до Пазарджик – татко почина, мама е сама… Но разбира се, имам време да се виждам със сина, с внука… Поддържаме връзка и с приятели от Хебър. Най-често контактувам с Кирил Василев. Съжалявам, че е далеч – чак в Барселона, но като си дойде, е истинско удоволствие да се видим и на живо. Постоянно сме заедно. Уникално момче е! Следя и „Хебър“. Радвам се, че „Ботев“ вече явно уцели ваксата и нещата са окей. Докато в Пазарджик сега ще има доста промени и ще бъде трудно да се продължи това ниво

- Оптимист ли си за българския футбол?

- Трябва да се тръгне в друга посока. Толкова години и нищо не става. Не мога да си го обясня.

- Причината явно е в управлението.

- Дали е в управлението, дали че влязоха много мениджърски права и те натискат здравата. Според мен по-скоро е това. Много пари се меткат и се разхвърлят. Футболът отдавна стана бизнес, а най-лошото е, че загубихме масовия спорт като цяло. Това е най-лошото. Всичко стана комерсиално. Но въпреки това съм оптимист, че един ден нещата трябва да тръгнат нагоре.

Дочо ЧАНЕВ


Свързани
Последни новини
Анкета
Обяви

ФОТО И ВИДЕО ЗАСНЕМАНЕ НА ВСЯКАКВИ ТЪРЖЕСТВА, DJ ЗА ВАШИЯ ПРАЗНИК - 0888 974818

ДАВАМ АПАРТАМЕНТ ПОД НАЕМ. 0884 777 903 / 0888412845

КУПУВАМ ЗЕМЕДЕЛСКА ЗЕМЯ. 0888 516 825
Всички