Защо не сложим плоча на дома му или не учредим награда на негово име?
През октомври отбелязахме 95-годишнината на покойния ни съгражданин Величко Минеков, а аз няма да забравя никога друг покоен наш творец-земляк, неговият съученик от гимназията в Пазарджик и известен наш художник Димитър Копривщенов. Още през 60-те той беше възторгнат от пластиките на Величко Минеков. След това само слушах за този майстор на длетото, а през 1978-а и запознах с него. Беше пристигнал в града ни, за да участва в юбилейното откриване на тържествената юбилейна изложба по повод 50-годишнината му, уредена в Младежкия дом. Тогава Пазарджик по подобаващ начин засвидетелства уважението си към Величко Минеков, а той пък подари 23 монументални негови скулптурни фигури на града, за да се превърнат те в единствена по рода си експозиция на открито. По това време името му беше много нашумяло в културните ни среди, а с фигурата на Спартак (1956 г.) вече бе известен и в чужбина – заради тази творба получи специална награда, а в Москва бе удостоен за лауреат на Световния фестивал на младежта и студентите.
„Знаме” е писал за творческата биография на родения в Мало Конаре творец, за ученическите му години в Пазарджик и първите му учители по рисуване Ана Машева и Стоян Василев, които ще го насочат към Висшия институт за изобразителни изкуства "Н. Павлович" при професорите Марко Марков и Любомир Далчев. Но е важно и това, че големият скулптор Андрей Николов го подготвя за академията. „На тях – споделял е той пред мен – дължа изключително много, защото именно те ме изградиха като бъдещ скулптор”. Не е чудно, че през 1973 г. Минеков ще бъде избран за заместник-председател на СБХ, а две години по-късно ще стане професор. От 1976 г., та чак до 1987 г. ще е ректор на НХА, утвърждавайки се и като голям преподавател. За това време длетото му беше неуморно, показвайки, че е и народопсихолог, а не само гениален пластик. Но и само пластик да беше – достатъчно е да видим историческите монументални творби - паметниците на Ивайло (1978), на Аспарух (1981), "Септември" (1973), дълбоко вълнуващият "Паметник на Съединението" (1985). „летящата каменна конница", оживяла в паметника на Априлското въстание в Панагюрище (1976), или знакови работи като „Орфей” (1969), „Сердика” (1977), „Ивайло” (1978), „Нестинарка” (1972)…
Разказвал съм на читателите за срещите си с него и взетите интервюта (първото беше по повод предстоящата му 70-годишнина – през 1998 г., а последното през 2008-а, , когато му гостувах заради наближаващата неговата 80-годишнина). Пазя като очите си подаръка му - неговата маломерна бронзова фигура, умалено копие на „Родина”, което – по думите му, е подарявал само на Иван Динков от нашия край. Този забележителен паметник се извисява и в Женева, пред известния Дворец на нациите, използван от ООН. Същият величествен монумент на млада и красива снажна българка с традиционното ни родно гостоприемство посреща хилядите минувачи пред община Пазарджик с поднос. Родината за него беше нещо свято, както и родният край. Величко Минеков питаеше възрожденска привързаност към родния пазарджишки край и това не са пресилени думи. Помня срещата с негови духовити землячки от Мало Конаре, дошли през 2008-а на юбилейната му експозиция в Пазарджик. Дойдоха, за да го поздравят за 80-годишнината му. Те заляха огромната зала на галерия „Станислав Доспевски с разкошни автентични народни песни и така удариха здравия му корен. Юбилярът мигом се завтече към тях, дълбоко развълнуван, прегърна ги и порозовял запя възторжено с тях… Няма да забравя тази сцена.
Беше много зает и все пак винаги се отскубваше от графика, за да дойде насам.
След кончината му се поде инициатива на местното дружество на художниците за назоваване на улица в града ни на негово име. Хубаво ще бъде обаче, ако се постави мемориална плоча на дома, в който е живял. А защо не Община Пазарджик и СБХ да не учредят една национална награда на името на Величко Минеков, с която да бъдат удостоявани талантливи творци в сферата на изобразителното изкуство?
Така ще увековечим още по-силно паметта му и по-младите ни съграждани ще знаят кой е авторът на всички тези красиви скулптури на Тортата. Величко Минеков го заслужава.
Продрум ДИМОВ
