До края нашият преподавател така и не даде да се разбере, че е тежко болен
На 17 октомври се навършиха 100 години от рождението му, а на 9 ноември отбелязахме 50 години от смъртта му. За Апостол Карамитев – Преподавателя, разговаряме с един от неговите студенти - пазарджишкият актьор Антон Демирджиев. Още в началото на разговора ни той прави уговорката, че не може да „обрисува“ всеобхватен портрет на големия актьор, влязъл в незабравимите образи на сцената на Народния театър на Шекспировите Орландо, Жак и Ромео, Уайлдовия Гвидо Феранти и Хенрих IV в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, както и на паметните роли в киното във филми като „Любимец 13“, "Рицар без броня", "Специалист по всичко", "Бялата стая"... Ще ни го покаже като преподавател. Предлагаме ви продължението на нашия разговор, започнал в миналия брой. Тогава Антон Демирджиев разказа как заедно с Велко Кънев, Филип Трифонов, Искра Радева и останалите студенти от първия випуск на Апостол, са научили още в първия ден във ВИТИЗ целия 4-годишен учебен план. И как преподавателят им е показвал новаторство в много аспекти.
Апостол Карамитев завършва актьорско майсторство във Висшето театрално училище (днес НАТФИЗ) през 1951 г. при проф. Боян Дановски. Специализирал е режисура в Прага, Варшава, Москва и Ленинград (Санкт Петербург). От 1969 г. е доцент и преподавател по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Същата година Антон Демирджиев е приет в неговия клас и завършва през 1973 г.
- Нашият учител много държеше на дисциплината. Казваше, че човек, за да направи нещо, трябва да бъде дисциплиниран. Да знае какво прави, как го прави, защо го прави и какво е следващото, което ще направи. Всеки ден имахме по 6 учебни часа актьорско майсторство. В събота имахме извънредни. Той каза: „Който иска, той да идва“. Ама всички идваха. Така че 6 дни в седмицата по 6 часа за 4 години имахме актьорско майсторство.
Той винаги беше там – въпреки многото ангажименти в театъра, в киното, в радиото,
където също често ходеше – за радиотеатър, детски предавания, рецитации. Беше много ангажиран човек – навсякъде го викаха. Колегите му всички имаха асистенти. Той нямаше. Но не отсъстваше. Значи е отлагал много неща, за да бъде редовно с нас. И все пак имаше време за всеки от нас. Разбереше ли, че се нуждаеш от помощ, ще ти помогне. Мен например ме заведе на доктор – имах проблеми с коляното и той ме заведе при един наистина голям специалист, негов приятел. Но не съм само аз – той помагаше по всякакъв начин на всички.
Единствено веднъж не дойде
– бяха само няколко дни – ние вече бяхме завършили, вече беше май месец, и нямахме занятия. Но той беше в болницата, затова не дойде. Няколко месеца след това той почина. Това му бе единственото отсъствие.
Той обичаше да чете. Аз живеех в Подуяне. Бях наблизо и минавах покрай него, а той живееше до Докторската градинка. Ходил съм ходил един път у тях - след като бяхме на турне във Франция на Фестивал на студентските театри.
В Нанси. 56 състава от 52 страни. И там направихме фурор.
От България присъстваше още един театрален състав – на Софийския университет, и те също много се харесаха. Тогава Апостол Карамитев пътува със самолет, защото не можеше с автобус – беше вече опериран. Имаше някакъв лек багаж, но нямаше как да носи нещо след операцията. Затова на мен ми даде да си сложа в чантичката някакви играчки – колички за децата, и да ги пренеса до България. Малки подаръчета. Отидох сутринта по-рано, да му занеса играчките. Той вика, кво ще пиеш, кафе, чай, мляко. Пих нещо. Той ме знаеше, че пуша. Вика, да, ама то тука може да си запалиш. Казвам му, не, не, няма. Той бе отказал цигарите. Много пушеше. Обаче от раз ги отказа – вече бе един път отварян. Не знам какво са му казали, но са му дали максимум една година. Казах, че няма да запаля. Той скочи. Ма ти нямаш цигари. Сега ще ти донеса. Донесе два пакета „Слънце“. Той преди пушеше „Слънце“ пакет, не кутия. С филтър.
Аз може, каза, да не пуша, но цигари имам.
И въобще не даваше да се разбере, че е болен. Винаги усмихнат, енергичен, сърцат, с чувство за хумор… А явно е бил много болен и със сигурност е изпитвал силни болки от този рак. Как е търпял, той си знае…
Пък в Нанси играхме „Женско царство“. Тогава нали имаше феминистки движения, и се бяха наострили, че унижаваме жените. А то няма нищо такова, напротив. Явно и по времето на Ст. Л. Костов е имало такива феминистки Той я беше направил пиесата като едно шампанско – с хумор, с музика… Салоните на ВИТИЗ бяха пълни, когато играехме ние. И често имаше негови познати и близки приятели – все капацитети по нещо. И казваха: „Абе тия, младите, много хубаво играят“. И тогава той каза едно нещо, което и до днеска помня. „При един провал, да знайте, че хората не са ви виновни.
Ръководителят е виновен.
Макар и да не изглежда така. При един успех, за него също най-голяма заслуга има ръководителят. Макар и да не изглежда така.“ Той затова беше много отговорен. Защото това нещо той го спазваше. Беше спечелил симпатиите и обичта на публиката. Понеже беше талантлив, харизматичен, принципен. Не беше завистлив, не беше скандалджия, отнасяше се винаги нормално с всеки. Когато играеше, нямаше свободни места.
А нас ни вкарваше по трима-четирима – на стълбите,
когато бяхме в камерна зала. Иначе в големия салон нямахме проблеми – ние си бяхме с карти студентите и си влизахме гратис. Но влизахме последни, след като влезе публиката. Организаторът ни познаваше и без карти. И ако няма места – на стълбите. Но камерна зала събираше сто души. И той извинително ни казваше: „Добре де, Стоян Венев идва трети път да иска билет – как да му откажа?“
Казваше: „Вие ще бъдете актьори. Вие не трябва да се ограничавате само в актьорската професия, вие трябва да бъдете театрали. Което значи, да четеш пиеси, да имаш представа от режисурата, от всички елементи на театъра, а не само да си гледаш роличката…“. Ние лекции по теория на театъра при него нямахме. Другите преподаватели четяха. Но ние не бяхме лишени от това, напротив. Работим на сцената и той казва, не, сега това така, а сега го направи иначе. И когато го направиш, лицето му грейва и той вика: „А, ето сега това е по Брехт!” (Примерно „прескачане на върховия момент“.) Практически той те води, за да го научиш и запомниш, а не да го четеш на теория. Другите студенти ни завиждаха. Нямаше преподавател, дето за 4 години със студентите си да направи цели пет постановки и то със 186 представления! Но той беше такъв.
Тодор ГРОЗДЕВ
