Беше новатор – още в първия ден ни каза какво ще направим в следващите 4 години
На 17 октомври се навършиха 100 години от рождението му, а на 9 ноември ще отбележим 50 години от смъртта му. За Апостол Карамитев – Преподавателя, разговаряме с един от неговите студенти - пазарджишкият актьор Антон Демирджиев. Още в началото на разговора ни той прави уговорката, че не може да „обрисува“ всеобхватен портрет на големия актьор, влязъл в незабравимите образи на сцената на Народния театър на Шекспировите Орландо, Жак и Ромео, Уайлдовия Гвидо Феранти и Хенрих IV в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, както и на паметните роли в киното във филми като „Любимец 13“, "Рицар без броня", "Специалист по всичко", "Бялата стая"... Ще ни го покаже като преподавател.
Апостол Карамитев завършва актьорско майсторство във Висшето театрално училище (днес НАТФИЗ) през 1951 г. при проф. Боян Дановски. Специализирал е режисура в Прага, Варшава, Москва и Ленинград (Санкт Петербург). От 1969 г. е доцент и преподавател по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Същата година Антон Демирджиев е приет в неговия клас и завършва през 1973 г.
Антон Демирджиев
- Първата ми среща с него беше на изпита. Не, не беше строг. Даже ми помогна. Каза ми: „Изпълни баснята“. Започнах, а той ме провокираше,
като се правеше, че не ме слуша
Очаквал е да съм още по-активен, за да му взема вниманието. Излязох с малко неудовлетворение – помислих си, че е направил това, за да ме скъса. После разбрах. Играел е...
Първия ден. Ние му бяхме първия цял клас. Бяхме с Велко Кънев, Филип Трифонов, Искра Радева, Илия Караиванов (първият Левски в телевизионния театър и Георги Икономов от „Записките…“), Богдан Глишев (Яне Сандански от „Мера според мера“), Юрий Ангелов, Георги Бахчеванов, Анелия Ташева от Пазарджик, Юлия Дживджорска, Ваня Тодорова, Ваня Братоева…
Жените бяха по-малко, но в театъра това е нормално,
защото и женските роли са по-малко. Че и „Женско царство“ се играеше от мъже... Преди това той водеше като асистент на един клас и сега караше и нас, и трябваше да довърши и четвърти курс, защото преподавателят бе починал. В предния випуск пък бе пазарджишката актриса Красимира Василева. Много скоро останалите студенти ни завиждаха, че преподавател ни е именно Апостол Карамитев. И имаше защо.
Какво ми направи впечатление?
Първия ден той дойде с програмата за 4 години напред!
Каза, първия семестър ще играем етюди. Но вместо да измисляте глупави сюжети, ето ви пет пиеси – това бяха четири едноактни миниатюри на Чехов, други четири малки едноактни на Брехт, „Волпоне или Лисицата“ на Бен Джонсън, „Женско царство“ на Ст. Л. Костов и „Службогонци“ на Вазов. И тази програма я знаехме още от първия ден.
И почнахме с етюди по Чехови пиеси от първия ден. Етюд можеш да правиш както си искаш, да импровизираш. Когато е представление, няма как, защото трябва да го свържеш с цялостната идея. Той каза, че първата година няма да скъса студент. „Защото, казва, все пак е малко времето да се разбере какво има в тоя човек. Но втората година, ако трябва, ще късам“. И така стана. Няма да казвам кой скъсал, кой не, но скъса.
Той беше много отговорен човек.
Аз после разбрах, че ние сме му били нещо като мисия,
която трябва да свърши. Ние, хлапета, някои от които на по 18 години. Пък той ни казваше за себе си, че е даскал. „Аз, вика, вашият даскал…“ Но това си беше просто един израз между по-близки хора. Защото бяхме станали близки. След години разбрах, че той много държеше на нас. И какво ли не правеше, за да изкара нещо от нас. Искаше да има млади последователи, млади хора да влязат в театъра. „В Народния театър, казва, няма млади хора. Най-младият е едикой си (да не му казвам името), а той е на 35 години“.
На втората година започнахме да репетираме следващите пиеси от плана, като той правеше разпределение на ролите. Но примерно
на една роля, да речем Жеко Хоров от „Службогонци“, той слага трима човека!
Ама ако някой каже - ама и аз искам да играя тая роля. Да, веднага! Така беше с всички пиеси. И тогава, и сега, има хора, които слагат един актьор в калъп -„той е за това, а не за онова“. А пък в стария театър – аркашките, щото аз сварих някои от тях – те казваха „Дадат ли ти роля на поп, купи си калимявка“. Сложат ли ти един печат, не можеш да избягаш от него. А той правеше точно обратното. Беше противник на слагането на печати: „Ти си хумористичен актьор“. „Ти си драматичен актьор“. Е що? Не може ли да си и двете? И така имаше по 3-4-5 души на роля. И за всички пиеси беше така. Това означаваше и повече работа от страна на преподавателя. Много работа.
На третата-четвъртата година тази негова теория се оправда.
Защото имаше конкуренция. Който беше се доказал като най-добър за дадена роля, той я играеше на представление. Но на представление се и сменяхме. Тази вечер играя една роля – утре вечер – друга, в същото представление. Апостол Карамитев доказа своето новаторство на практика. В практика, в която се виждаше как например актьор, който по външен вид въобще не става за дадена роля, може да я направи най-хубаво.
В трети курс не беше ни отредена сцена, но използвахме, че парното беше развалено. И когато сцената не се ползваше, ние слязохме на нея Направихме „Женско царство“, веднага след нея втора постановка – една от миниатюрите по Брехт. А ние играехме Брехтовите „Тебеширеният кръст“ (не „Тебеширеният кръг“), „Съдията“, „Еврейката“ и „Шпионинът“. Останаха още три, които ги направихме в четвърти курс. Но ние бяхме готови. Бяхме готови още в трети курс и нямахме търпение да ги изиграем на сцена. Четвъртата година изкарахме „Службогонци“ и миниатюрите на Чехов „Предложение“, „Мечка“, „Трагик по неволя“…
След завършването на ВИТИЗ, мина последното представление.
Имахме един помощник-режисьор, Гърбев. Той извади тефтерите, където е записвал всяка наша изява, и каза: „186 представления имате!“. На сцената на ВИТИЗ, в страната, в Югославия и във Франция. Ние не го и повярвахме. Ама го има в протокола!
Той уважаваше много проф. Боян Дановски. Но и Боян Дановски си заслужаваше уважението. На нас ни е казвал, много неща съм научил от Боян Дановски. Повика го специално за представлението на Брехт, да го види, и каквито забележки има, да ги каже. Той не се страхуваше от критика. Нямаше нищо скришно от нас. Дойде професор Дановски и ни гледа. После разговаряха, Апостол Карамитев дойде и каза: „Много се радвам, че Боян Дановски хареса представлението.
Само - каза - има една забележка.
За заглавието. Заглавието беше „Страх и мизерия в Третия райх“. Дановски предложил да се промени на „Страх и нищета в Третия райх“. Апостол Карамитев, разбира се, приел тази забележка. Но Боян Дановски се е познавал с Бертолт Брехт и много добре е работил с него, и знае най-добре как и какво да коригира. Естествено, променихме заглавието.
Тодор ГРОЗДЕВ
Продължението - в книжния брой на "Знаме" този петък
