Каквито са въстанията на един народ, такъв е и характерът на неговата зрялост, смята Борислав Раков
Закръгли се 100-годишнината от Септемврийското въстание. Някои я почетоха, други използваха датата, за да обругаят събитието и неговите водачи и поръчители. Паметникът на септемврийци на брега на Марица в Пазарджик за пореден път е поруган. Което е, меко казано, ненормално. Иначе не от вчера историците подлагат на нов прочит това знаково събитие, част от историята на България и Пазарджишкия край. Наскоро проф. Веселин Янчев издаде монографията "Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 година. Провалът на едно поръчано въстание". Монографията също е обект на спорове. Нееднозначно се приема и издадената през тази година
„100 години Септемврийско въстание 1923“ на Борислав Раков от Септември
- сборник от материали за събитието, отразени в документи и архиви, за района на Септември – или на Сарамбей (селото и жп гарата, създадена през 1873 г.), второ преработено издание. В своята монография Раков вплита 100-годишнината на въстанието и 150-годишнината на жп гара Септември, дава оценки и статистика и за случилото се, и за жертвите, изразявайки и собствената си позиция за въстанието и нареждайки го сред други големи въстания – от това в Рим на родения по нашите земи Спартак, през въстанията и бунтовете срещу Византия и срещу Османската империя, хайдутството, та до Войнишкото въстание, за да обясни защо Септемврийското въстание в учебниците до 1990 г. беше квалифицирано като „първото антифашистко въстание в света”.
„Каквито са въстанията на един народ, такъв е и характерът на неговата зрялост.
Това е оценка за начина му да живее в съответствие със законите и своите ценности
Въстание – това е организирана, открита, въоръжена акция и съпротивление на хората срещу властта. Израз на несъгласие и неприемане на съществуващия ред в управлението на държавата”, пише Раков и дава примери с още въстания, дори и с революции, започнали от щурма на Бастилията в Париж и оръдейният изстрел на крайцера „Аврора” в Петроград. Връща ни към Деветоюнския преврат, убийството на Александър Стамболийски и пролятата кръв в Пазарджишкия край при стълкновенията от събитията през юни 1923 година.
Борислав Раков е роден през 1961 година
Член на Националният съвет „Русофили“, технически ръководител на строителни обекти в територията на България. Наследник на участник-организатора в Септемврийското въстание в село Славовица Никола Малинов – председател и основател на БРСДП- Славовица през 1920 г. и участвал в Първата Световна Война. Неговият баща Атанас Малинов е участник-организатор в Априлското въстание веднага след срещата с воеводата Георги Бенковски през февруари 1876 г. в Калугеровския манастир и делегат в събранието на Оборище.
„Настоящето е невъзможно без миналото“, вярва той.
„Септемврийският край отново записва името си „кърваво“ в историята на България
След Деветоюнския монархофашистки преврат срещу законното правителство на БЗНС с премиер Александър Стамболийски избухва Юнското въстание в което участват над 1000 въстаници. То е прелюдия на Септемврийското антифашистко въстание“, пише авторът. „Дотогава България изживява последиците от най тежката национална катастрофа на Третата българска държава - през 1919 г. сключването на Ньойския мирен договор и свързаните с него заробващи каузи. Държавата е фалирала, сломена материално и духовно и това е краят на българското Възраждане, на българския национален идеал, на Санстефанска България, Илинденските борци и на участниците в Априлското въстание“, казва Раков и дава подробна
хроника на въстанието
От 9 юни 1923 г. с преврата на Военната лига, Народният сговор и с подкрепа на Двореца, който сваля законното правителство на БЗНС и убива министър председателя Александър Стамболийски, принудил над 100 000 земеделци, комунисти, земсисти, комсомолци и безпартийни стихийно да въстанат срещу фашистката власт – до погрома.
Бойните действия в района на жп гара Сарамбей
17 септември – на жп гарата се организира партийна конференция, определят се ръководители- Горан Йонов, Георгий Спасич, Иван Главчев. В кантората на Горан Йонов се решава план за действие в Пазарджишко „Да се арестуват фашисти и установи работническо-селска власт“.
20 септември – паролата е донесена от Горан Йонов, над 30 въстаници начело с него се отправят към Еледжик и се срещат с Теофил Благов и Йордан Ципорков. Определят превземане на Съртхарман (Горно Вършило), Славовица , Церово. А отрядът на Карамусал (Виноградец) с Трифон Благов да влезе в Лесичово и да тръгнат към жп гара Сарамбей.
21 септември – В Съртхарман и Славовица се установява работническо-селска власт и се присъединяват около 80 въстаника, водени от Благо Керимов и Йосиф Клисурски. В Славовица е определен за председател Никола Малинов, а в Церово Спас Еленкин. Във Ветрен Тодор Шопов е избран за комендант. В Лесичово е установена работническо-селска власт.
22 септември – Карабунар избира за председател Н. Танков и с група от Сараньово (село Септември) атакуват на 23 сутринта селото, назначават за комендант Б. Андреев и предприемат атака на жп гара Сарамбей, която се охранява от военната част на кап. Майер. Пробиват и влизат в жп депото и гарата. От Пазарджик с влак идва втора военна част с командир кап. Бошков. Източно на 2 км от жп гарата, посока Ковачево до река Бистрица, се води сражение на въстаници с правителствена войска. Войската използва оръдие. Пристига подкрепление трети отряд с две роти артилерия и шпицкоманди от Разложко.
23 септември – Южно от жп гарата отряд от Лесичово и Щърково, съставен от над 60 въстаници, водени от Иван Ночев, заемат позиции. Северно от гарата отрядът на Карамусал, воден от Трифон Благов с над 100 въстаника се позиционират на 2 км от гарата. От запад идват въстаниците с отряд, воден от Благо Керимов, и се установяват до жп гарата. Въстаниците виждат, че силите са неравностойни, заемат позиции. Не отстъпват.
24 септември – сутринта на жп гара Сарамбей има над 300 въстаници. От изток започва решителна битка от посока жп спирка Ковачево. От запад съртхарманци (вършилци) атакуват гарата. На юг отрядът на Иван Ночев натъпва, но от Чепинското корито нападат „автономни банди“, откриват огън и ликвидират отряда. Загиват над 30 въстаници и командира Иван Ночев.
Вагон с картечница идва от изток на жп гарата, въстаниците отстъпват. Военните разузнават със самолет и откриват огън по отрядите. Всички се оттеглят, боят стихва . Въстаниците се прибират по родните места. Наказателни отряди от правителствени войски, шпиц команди и ВМРО-чети нахлуват във въстаналите селища и разстрелват без съд и присъда…
„Клаха народа както турчин не го е клал“,
припомня Раков думите на Антон Страшимиров. Дава и имената на загиналите от района, на осъдени на смърт въстаници от Виноградец и Берковица 1923 г., на разстреляните от Виноградец 15 души… Указал е паметниците на разстреляните от Лесичово, Виноградец, Ковачево…
Значението на Септемврийското въстание
„Това е първото в света масово въстание на работници и селяни срещу настъпващия фашизъм и първият решителен организиран опит да се събори фашистката власт, установила се в България с военния преврат на 9 юни 1923 г“., смята авторът, който дава и кратка история на социалистическото движение в Септемврийско.
В своя рецензия на монографията инж. Васил Мезов определя Борислав Раков като „най старателния и задълбочен днес краевед в септемврийски район“.
„На пръв поглед случайното съвпадение на двете годишнини - 100 години Септемврийско въстание 1923 и 150 години жп гара Септември на практика са
двете обстоятелства, формирали предопределили и трасирали пътя на развитие на Септември и Септемврийско
през последните сто години. Всяко едно само по-себе си , а особено двете във взаимодействие са в основата на динамичното развитие и израстване на Септември... От друга страна има и поучителна за новите поколения цел - нищо не става случайно и от само себе си“, пише Мезов.
„Този малък летопис е съкратен вариант и субективен поглед на Септемврийското народно въстание... Представям списък със въстанията през времето на Византийско и Турско робство, за да се вижда, че българинът винаги има порив за национална и социална свобода“, казва авторът и
в защита на тезата си за фашистка власт
добавя: „През времето на Третата българска държава в борбата срещу фашизма загинаха 9140 партизани, над 20 000 ятаци и помагачи, а 123 деца са убити и разстреляни без съд и присъда. Над 30 000 са хвърлени в затвори и концлагери. Законът за защита на държавата (1924-1944 г.) предвижда смъртно наказание за какво ли не. И награда от 50 000 лева (толкова струва къща с двор) за отрязана глава на партизанин. Изплатени са 62 000 500 лева на 1450 палачи. През 1941 г.са депортирани 11 356 евреи от България в нацисткия лагер Треблинка. Общо обвиняемите са над 64 000, издадени са 1100 смъртни присъди.“
„Знаме“
