На 78 години ни напусна голяма личност, която трайно е свързана с Пазарджик
В ранната сутрин на 28 септември ни напусна проф. Светлозар Игов. Той беше особено сроден с нашия град и това не са шаблонни думи. Имаше афинитет към Пазарджик и многократно е идвал тук през годините. Гостуванията на този български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист, преводач и преподавател са се радвали на особен интерес – и когато е идвал при учениците от ЕГ „Бертолт Брехт“, и в Института за детски учителки „Вела Пеева“. Като секретар на Клуба на дейците на културата го поканих през март 1999 г да направи аналитичен преглед на книгите от наши автори, излезли през предходната година. Срещата се състоя в ХГ „Станислав Доспевски“ и за нея се говори дълго време. Но няма как иначе – като имаме предвид авторитета на Светлозар Игов.
Необичайна беше и срещата му с гимназисти в Пленарна зала на Община Пазарджик,
на която Никола Иванов представи неговата нашумяла книга „Бай Ганю“ и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин Бай Ганю“ (2008). Паметно ще остане и гостуването му през 2006 г. в РБ „Никола Фурнаджиев“, на която той направи един по-обхватен портрет на Иван Динков, с когото го свързваше близко и сърдечно приятелство. А Светлозар Игов по принцип имаше малко приятели. Случаят ме свърза с него още през 80-те години – времето, когато преподаваше активно в Пловдив и често идваше в нашия град. През ръцете му беше минала моята журналистическо-документална книга за Георги Жулев и това бе началото на нашето добро запознанство. То не се превърна в приятелство, но със сигурност стана някакво творческо сродяване. Странен характер имаше Светлозар Игов, който беше много контактен, но не допускаше всекиго за по-близки отношения.
Кой е Светлозар Игов
Роден на 30 януари 1945 г. в с. Радуил, Самоковско. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1966 г. Специализира славянски литератури в Белград и Загреб (1967–1968). Преподавател е в СУ (1967–1969) и в ПУ „Паисий Хилендарски“ (от 1978). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1969–1970), сп. „Съвременник“ (1972–1977), главен редактор на сп. „Език и литература“ (1994-2005). Работи в Института за изкуствознание при БАН (1976–1978). Научен и старши научен сътрудник (1978, 1988) в Института за литература при БАН. През 1978 г. защитава докторска дисертация на тема „Иво Андрич – творческо развитие и художествена структура“. Създател на наградата „Дъбът на Пенчо“ и сам носител на множество немалко награди,
сред които и Национална литературна награда „Иван Динков“ на Община Пазарджик (2006)
Игов чете, непрекъснато анализира и бързо израства като име. Още сред първите му творби се открояват „Високо при извора“ (1974), „Хуманизъм и творчество“ (1878), „Грозните патета . Критическо ежедневие“ (1978)… такива заглавие отрано го наредиха сред най-ерудираните ни литературоведи. Рецензии за негови творби публикуваха Тончо Жечев, Боян Ничев, Иван Цветков, Симеон Янев… Този гостолюбив прием на книгите му допълнително зареди твореца в него и в следващите десетилетия той разгърна потенциала си.
Трудно бихме могли да посочим друг наш критик с толкова наситено присъствие
през втората половина на миналия век и последните две десетилетия на настоящия. Но тук не става дума само за обем, а и за мащаб, които респектират. Достатъчно е споменем само неговата „История на българската литература 1878-1989“ (2001, 2010), която се разграбваше като топъл хляб не само от студентите. Ами какво да кажем за нашумелите му книги „От Ботев до Йовков“ (1991), „Български шедьоври“ (1992), „Творби от българската класика“ (1995), „Кратка история на българската литература“ (1996, 2005)… И така нататък. Та да стигнем до едно от последните му издания – „Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев.“ (2014).
Паралелно с литературната критика,
с успех пишеше белетристика, поезия, превеждаше,
доказвайки, че литературният критик може да твори и в тези жанрове
Чужди му бяха високомерието и надменността, обичаше веселите раздумки на маса, вдълбочеността му към художественото слово понякога водеше до занемареност и небрежност към облеклото и външния вид. Скромен и винаги задълбочен в себе си, дори и при раздумките
По време на нашите срещи и разговори (те не бяха много) имах възможност да се докосна и до характера му, до вълненията му, свързани и с литературата, но и с някои негови възгледи, свързани с духовното ни и политическо съвремие. Споделял е за резервите си към тоталитарната власт, което не се е харесвало на властимащите преди Десети ноември. Имал е и неприятности с органите на реда – така
веднъж бил задържан в столицата, а главата му била остригана…
След промените ортодоксални знаменосци се бяха опитали да го направят свой рупор, но той отказа. Разочарован от случващото се, останал затворен в своя себичен и интересен свят. Не робуваше на никаква идеология. Не можеше да понася и атмосферата в Съюза на българските писатели. „Отказах – сподели той в интервю – членуването си в писателската организация, защото те станаха партийни организации, а аз съм решително против инструментализирането на литературата.“ В същото време
осъди опитите да се прави прибързан прочит на литературната ни история
и да се зачеркват лекомислено нейни творци. И тази му позиция накара някои „литературоведи-новатори“ да се поопомнят. Или поне да осъзнаят, че мястото им е в сянката на критици като Игов. „Не споделям – казва - мнението, че сега е в криза литературата ни, но и не мисля, че е във възход. Отдавна съм писал, че онова, което ни пречи да си пишем книгите, всъщност ги и създава. Цветята на изкуството цъфтят върху бунището на историята“.
Междувременно
професорът следеше литературния процес в нашия град
и контактите му с наши творци, макар понякога и епизодични, продължаваха. На 13 ноември 2002 г. в столичния Унгарски културен център проф. Игов представи излизащото по онова време в Пазарджик списание „Марица“, анализирайки блестящо достойнствата на изданието. През 2006 г. той стана първият носител на новоучредената Национална награда „Иван Динков“ , а това бе естествен израз на уважението на Пазарджик към Светлозар Игов.
През последните десетилетия продължаваше да улавя и претегля произведения от България, Европа и Америка, но възрастта започна да си казва думата. Особено в последните 2-3 години. Той се затвори вкъщи, скъса с всякакви контакти, натиснаха го болести… За преминаването му отвъд научихме с ден закъснение от медиите. Дали Игов отново се оказа неудобен някому?
Поклон през паметта му.
Продрум ДИМОВ
