Имало и предложение клубът да носи името на Тато
ПАЗАРДЖИК. С бляскаво представление-демонстрация каратеките на СК „Торнадо” ни зашеметиха по повод 30-годишнината на клуба. Сенсей Васко Пеев и колегите му треньори сенпай Милан Троянов и сенпай Станислав Комсалов посрещнаха много гости в ДКТ „Константин Величков”, включително кметът на общината Тодор Попов, председателят на МК „Пазарджик спортува” Ренета Камберова, треньорът на националния отбор шихан Георги Петров, шихан Валери Димитров (3-кратен световен и 22-кратен европейски шампион), сенпай Иванка Попова (5-кратна европейска шампионка – последните трима вече са в Япония и подготвят националите за световното първенство, което започва на 14 октомври, но зрелището тук със сигурност ги е заредило.
- Очаквах този ефект от нашето шоу. Надявах се на него, но пък и ние се подготвихме. Всички бяхме много нахъсани После от юни здрави тренировки, само за това мислехме. Всички идваха на тренировки под заплаха, че иначе няма да участват в демонстрацията – подсмихва се сенсей Пеев.
Той е „виновен” за сценария, режисурата, каскадите, музиката и специалните фланелки
на каратеките. На тях пише „30 години „Торнадо“ – сърце, дух, умение”. Това са трите елемента в емблемата на световната федерация, Духът е точката, сърцето го обгръща, а умението обгръща и трите.
- С клипа „подгряхме” публиката, а идеята ми хрумна в колата. Минавам всеки ден край една нива между Паталеница и Ляхово. И като видях едни готини бали, току-що ожънати, с това синьо небе, представих си как съм строил цялата чета през пет метра и правят техники… - Васко Пеев се усмихва. - После потърсих вода. Отидох в Марица при жабите и я намерих по един черен път след мост „Атлантик“. После ми трябваше гора – ходих до манастира да търся борове, но ги намерих… на Острова. Там направихме снимки, също и на дигата… Направихме клипа и им дадох на децата да го гледат, за да не се обръщат по време на представлението, когато го прожектираме зад гърба им.
И те не мръднаха. Бяха като теракотената армия.
Накрая ние, големите, направихме шоуто със чупенията. Със Станислав. счупихме в коремите малко камъни, малко тояги. Една тояга ме нарани, защото се счупи надлъжно и то на третия път. А в годините съм чупил десетки. Стягаш се, синхронизираш с дишането и удряш светкавично. Чупи не силата, а скоростта. С достатъчна скорост капката или перцето могат да станат куршум, а една птичка сваля самолет. Скоро ще стана на 66 и гледам на възрастта само като цифри. Обаче такива моменти ми показват, че не съм прав. Скоростта ми е намаляла.
А преди 30 години бях „скакалец“
Не съм си представял, че ще празнуваме някога 30-годишнина. Даже допреди година не си представях. Но майката на едно дете, адвокатка, като стана дума, че сме регистрирани през 1993-а, каза: „Ами че вие правите догодина 30 години!“. Замислих се. Вярно бе! И започнахме да мислим по въпроса. Знаеш ли, че
„Торнадо“ се роди в една кутия за обувки?
Аз още бях в армията – старшина (Васко Пеев е завършил Средно сержантско военно училище в Горна Оряховица, б.р.) С шихан Попов бяхме в един випуск – той бе кашик (мотострелковак), аз – танкист. Службата ни събра в Пазарджик и оттам тръгна цялата работа. И двамата знаехме каратето само от видеокасетите. Той вика, искаш ли да тренираме карате? Викам, айде де. Щото в училище бях постоянно син – все се биехме с някого. Беше 1979-а. Жоро вече получаваше информация от Варна.
Сенсей Пеев пояснява, че
киокушин каратето влиза в България през 1976-77 г.
чрез Константин Божилов – тогава преподавател по джудо във Висшето военноморско училище във Варна.
- Той се свързва с поляка Анджей Збрьовски, който е ученик на Масутацу Ояма – създателят на киокушин, и получава първи дан от Анджей. Първият първи дан в историята на киокушин в България. Първите клубове бяха във Варна, Ловеч и Димитровград. В Пазарджик 3-4 момчета, събрани от Жоро, тренирахме на плажа. Ходихме във Варна в петъците и почивните дни – варненци ни запазваха квартири. Ходихме и на летни лагери с триразови тренировки. Клубовете нараснаха, нарасна и нашата пазарджишка група…
Васко Пеев е военен пенсионер от 1995-а. В Пазарджик се събирали с Милан Троянов и други ентусиасти в салоните на ОУ „Климент Охридски“ и НУ „Георги Батаклиев“, което тогава е „Георги Димитров“.
- Помня, в този салон една вечер
дойдоха двама костюмари от милицията, със стегнати вратовръзки
Казаха директно, че трябва да се разпуснем, защото има нареждане от София. Тогава в Полша надигаше глава „Солидарност“ на Лех Валенса, а се говореше, че гръбнакът на движението са „ядки“ от клубове по карате. И Защо да не са? Нали Анджей беше поляк и там каратето бе популярно… Но въпреки предупреждението, ние продължихме да се събираме. После Жоро отиде в София, а впоследствие в Пловдив, където направи Армейски спортен клуб „Тракия“. Аз продължих в Пазарджик. Дойде новото време и и в началото на 1990-а се срещнахме с Милчо и си казахме, дай да направим нещо. Бях тогава с жълт колан, шесто кю. И аз намерих един художник, бате Данаил, лека му пръст.
Той ми направи два страхотни плаката. С надписи „КАРАТЕ“
и разни суперлативи, и разни стойки. Зарибяващ беше текстът – канехме всеки желаещ да тренира в двора на Спортното училище. Директорът Емил Фърцов ни беше съдействал. Два афиша – единият на високия блок срещу „Тракия“, а другия – под Часовника. На другия ден в двора дойдоха 300 човека. Бре! Какво ще ги правим. И решихме да ги пресеем с физически тест – пресяхме 100 човека след лицеви опори, коремни преси и шпагат… Постепенно започнахме да се налагаме с демонстрации на Тортата. През 1992-а федерацията имаше републиканско в зала 1 на НДК и Жоро с неговия си клуб ме покани на сцената – пак чупихме керемиди, тояги… Беше една събота. Вечерта се прибрах и телефонът ми звъни. Беше Сашо Диков и ме покани в предаването „Фаворит“ по Ефир 2 с още двама – с Милан и с Петьо, който лягаше върху стъкла, а аз му трошех камък с един чук отгоре. „Телефоните ми прегряха“, каза Сашо. Отвърнах, че ще дойдем,
но не знам ще намерим ли камъни, защото ги търсим от гробищата
Ние оттам ги вземаме – от каменоделците, които правят надгробни камъни. И сега пак така – за да счупя един на гърдите на Станислав. Та направихме и при Диков демонстрацията с тоягата и камъните.
През 1992-а ентусиастите се прехвърлили в зала „Младост“ – делели я с гимнастичките. И там се родило името „Торнадо“.
- От федерацията ни казаха, че трябва да се регистрираме като сдружение с нестопанска цел. Една вечер на тренировка донесох една кутия за обувки, изрязах я отгоре и казах: „Момчета и момичета, предлагайте име след тренировката”. Какво ли нямаше вътре. Кой каквито филми гледал, и писал. „Железния юмрук“, „Непобедимите“, „Фортуна“…
Някой се беше избъзикал и бе пуснал „Тодор Живков“
Ама знам ли го дали се е бъзикал… И тогава видях – „Торнадо“! Това бяхме точно ние. Щрак! И станахме „Торнадо“. Още не знам кой е кръстникът, но дано да е жив и здрав! Адвокат Църцаров тогава ни помогна за регистрацията – спомня си сенсей Пеев, който отскоро е четвърти дан.
„Торнадо“ е второто му семейство,
а ако го питаш защо точно шин киокушин, ще ти каже, че това е най-силният стил, най-коравият, най-експлозивният.
- Когато Масутацу Ояма го е създал, живеейки в голяма мизерия 9 месеца в планината (“ояма“ означава „планина“) и после слиза в цивилизацията, и го пробва. Един стил не му се е опънал- всички ги е свалял с нокаут – годжурю, вадурю, шотокан… При нас тялото трябва да е желязно. Така трябва да е подготвено, че ако някой на улицата те удари, да си счупи ръката или поне пръстите. А духът… Той трябва да е още по-силен.
Дочо ЧАНЕВ
