В календара на 620–годишната история на Ветрен той е съвременен европейски град в последните 20. Това е повод за организиране и честване на редица събития тази година, първото, от които беше на 7 май, когато на площада жителите и гостите на Ветрен празнуваха кръглите годишнини. Сега предстои тържествено честване и откриване на паметник на Страхил войвода (с автор проф. Стефан Лютаков) благодарение на инициативния комитет, кметството, НЧ „Христо Смирненски-1904”, Община Септември и много граждани, фирми, организации и учреждения.
‘’Мой Ветрен, мое родно село
Моя стряха, в разцъфналото Средногорие.
Рожба на минавал главен път,
И по него твоята история ’’
Проф. Лютаков извая скулптура на Страхил войвода
Ветрен е селище със стародавни традиции
и богато историческо минало. В него отеква грохота на керваните по стария римски Траян друм. Тук се е извисявал мечът на Самуила над ромеите. Люлка на народния закрилник Страхил войвода. Оттук започва политическият път на земеделския трибун Александър Стамболийски. Ветрен е откърмило много будни синове в борбата за църковна и национална независимост и е дало свидни жертви. Вярата е крепяла ветренци през годините, за което говорят четирите махленски църкви и седем параклиса съградената през 1840 г. голяма общоселска църква.
Има имена, които отекват в историята и оставят дълбока следа в сърцата и паметта на редица поколения. Такова име е Страхил войвода. Роден във Ветрен в средата на 17 век. А ветренският район има своята специфика. След падане на България под турско робство през 1396 г. султан Мохамед I създава дервентджийски селища в главния диагонален път, свързващ Западна Европа с Ориента. Като най-прав, къс и пряк път, минаващ диагонално на Балканския полуостров,
е пътят Траян друм
Със султански указ – Танзимат, възниква дервентджийското село Ветрен, имащо важно стратегическо местоположение. Жителите му са имали за задача охрана на пътя и всичко преминаващо по него: поща, кервани с товари, войска, пътници и др. Освен да конвоират керваните, ветренци е трябвало да осигуряват храна, пренощуване на пътниците, а за добитъка - сено и зоб. Да бъдат в услуга на царските хора. За целта се построяват ханове - гостоприемници, кръчми - Копановия, Чавдаровия, Петкиния и на края на селото е бил Бонджовия хан. Животът на дервентджиите е бил изложен винаги на смърт, въпреки че по закон са имали право и са носели оръжие. Те са освобождавани от някои данъци и повинности, имали право свободно да изповядват своята религия, да строят църкви.
Затова ветренци са едни измежду най-будните в Пазарджишко
В турските архиви най-много сведения след Пазарджик има за село Ветрен, то е по-старо от Пазарджик (възникнал в 1772 или в 1485 г.) и се споменава в 1405 г. За живота, поминъка и нравите на ветренци научаваме от пътешествениците Герлах, Рамберти, Ламартин, Иречек, от писатели като Вазов, а от местните - поп Константин, Стефан Карчев, Георги и Петър Лютакови, Чолакови и др. Описани са като хора открити, дружелюбни, честни и трудолюбиви. Уважаващи свещениците си и християнската религия. Зачитащи родителите, семействата и жените си. Занимавали се със земеделие и животновъдство - и с доходно лозарство и винарство.
Важният Траян друм
И пътя, и „Траянова врата“, се приписват на римския император Траян /97- 117 г./. Това е съоръжение с необходимите стражеви кули, мостове, арки и станции, построено с труда на местните траки. ‘’Траянова врата’’ пък разделя Тракия от Илирия - теснина, състояща се от две кули, между които от двете страни се издига и препречват пътя огромна дебела стена и голяма врата, висока 16 м и широка 10 м, пред която винаги стояла стража. Това крупно пътно–военно съоръжение, като най-красивата част на целия път, привлича вниманието и подклажда фантазията на редица пътешественици.
„Траянови врата“ е свидетел на много исторически случки и събития
като битката на Самуил при река Яворица на 17 август 986 г. Оттук са минавали кръстоносци, богомили, императори... Дълго време проходът е изпълнявал своето предназначение за закрила от разбойничество. Но започва упадъкът на турската империя, която води постоянните войни с поляци, унгарци, австрийци, руси, италианци. Появата на епидемии от холера, чума и др. отслабват държавата. Разбойничеството придобива застрашителни размери. Тук, на Паланката, са идвали разбойници от Молдова, Унгария и Трансилвания, убивали и ограбвали пътниците в теснините. Понякога турските стражи се съюзявали с тях. Недалеч от Паланката има една местност – Мъртвилото, където са убивани пътниците. Кърджалии, даалии и други разбойници са ограбвали населението и селата.
За закрила на населението се заражда хайдутството.
Един от най-прочутите войводи е Страхил
Предвождал е многобройна дружина от 200 души. Негов байрактар е бил Атмаджа (Ястреб), родом от с.Баня, Панагюрско, който също е увековечен в народните песни. Страхил бранил не само района на родното си село от татари и разбойници, а и Пазарджик, и Родопите. Бродил е и в Стара планина и Пирина. Бил е във заимодействие с хайдутина Кaрпoш – водачът на българското освободително въстание в северна и североизточна Македония, както пишат турските хронисти Дефтедар и Рашид. Османската власт се опитва да се справи с хайдутските дружини и изпраща силни подразделения, но
хайдутите винаги се измъкват успешно
В началото на септември 1689 г. създават „Свободна територия” в географско – историческата област Зние поле в Трънската долина. В обширен район от София до Пирoт и Ниш. Султан Сюлейман II издава заповед за залавяне и наказания. Тази война взема цвета на турската войска. От Пазарджик тръгват 700 войника (табаци, облечени в кожени дрехи) и нито един не се връща жив. След като австрийските сили завладяват Ниш, се спускат на юг и превземат турските крепости от Пирот до Скопие, Призрен и Щип. Подтиквани от австрийците и водени от хайдутите, българите в тези земи въстават.
Страхил по това време воюва с дружината си в района на Кюстендил
Османският историк Силяхдар, като пише за войната между Австро-Унгария и Турция през 1689-1690 г., пише: „Съобщено е, че неверникът, именуван Сравил (Страхил), рая на Йеникьой (Ветрен), кааза Татар Пазарджик, е развял байрак и заедно с 200 хайдути нападнал пътници и оплячкосвал някои села. Разпратени са заповеди до каазите Фелибе (Пловдив) и Татар Пазарджик за набиране опълчение, определени са двама началници и 50 бостанджии и два отряда делии и гюнлю на великия везир и бе заповядано заловените да бъдат незабавно наказани.“
С помощта на австрийци и маджари Страхил превзема кюстендилския гарнизон с 4000 души отряд. Султанът иска да привлече на своя страна хайдутите - предлага им щедър подкуп, амнистия и земите в Кюстендилско и Македония. Но те отказват и превземат Крива паланка и Куманово. Войводата Карпош влиза в контакт с австрийския император Леополд I - като титуляр за българската корона след падането на Видинското царство, и с негово одобрение се обявява за крал на Куманово и васал на императора (който му изпраща кралски калпак и официални писма, потвърждаващи властта му в освободените земи).
На свой ред Страхил войвода получава званието генерал в австрийската армия
и е назначен за войвода на въстаниците и хайдутите в Ниш. Австрийците се оттеглят от освободените земи и въстаналите българи са останали без защита. Идват редовна турска войска, еничарски части и 30 000 души татарска орда начело със Селим Герай хан. Проходите при Кюстендил, Крива паланка и Куманово са превзети и опожарени. Голяма част от въстаниците са пленени, в това число и самият Карпош. В края на 1689 г. той е набит на кол при моста на Скопие (днес там има паметник). Потушаването на въстанието е свързано с масово потурчване на нашите земи, а многобройно българско население бяга във Влашко, Австрия и Банат.
Страхил успява да се спаси,
но семейството му е отведено в робство. После следите му се губят, за да се появи след време като участник в хайдушки действия в тила на Руско–турската война през 1711 г. Според предание, в Цариград е бил заловен чрез измама и умъртвен.
Ние, ветренци, сме хора с отколешни традиции, бит и култура. Нашите предци са знаели и помнели, затова са ни разказвали миналото. За паметта на падналите във войните за национално освобождение признателното ветренско население изгражда паметник в центъра на селото.
За увековечаване паметта на този величествен хайдутин – Страхил войвода, сега е въздигнат паметник в негова чест. Това ще е нашата признателност, прошка и дълг за закъснялата отдадена почит.
Атанас ДОБРЕВ
