Така се случи в живота ми, че още като дете започнаха срещите ми с артисти.Те продължиха и когато като журналист завеждах във вестници отделите за култура и написах стотина очерци и интервюта с артисти. Едни от най-паметните през 2021 година издадох в книгата „Театрисимо – 101 срещи в светана Мелпомена“, а между тях са и интервютата ми със звездите Григор и Мартина Вачкови.
Случи се така, че с Мартина Вачкова живяхме няколко години в един и същи блок в Пазарджик, където работех като журналист. Чувствахме се като съседи близки. Затова съм я интервюирал няколко пъти и тя никога не ми отказваше това съседско предимство. Мартина има рожден ден съвсем скоро, на 29 юли. А ако беше жив татко й, днес щеше да е на 91… Сега си спомняме за емблематичния труженик от сцената и екрана Григор Вачков, който си отиде незаслужено рано от този свят… Прибавям към спомена за него тези две мои ексклузивни интервюта с бащата и дъщерята за читателите на "Знаме".
- За прототипове на Лазар моят герой, от моноспектакъла ми „Лазарица“ от Йордан Радичков, имам основно двама души – единият е баща ми, а другият дядо ми.
Баща ми бе истински трудов човек, живееше с радостите и болките на земята, на селския труд.
Има такъв случай от неговия живот.
Отишъл той да коси на една ливада. Дошъл и комшията. Поздравили се. Комшията поканил тате да закусят заедно.
- Добре – казал баща ми – ти сядай, аз ида…
Комшията седнал, разтворил торбата, извадил хляба, бъклица с вода и започнал да закусва.
По едно време пак се обадил:
- Хайде, Вачко, идвай…
- Ида, ида, ти яж… - отвърнал баща ми.
Закусил комшията и попитал:
- А бе, Вачко, какво става? Няма ли да хапнеш?
- О, ето ме! – появил се баща ми.
Огледал се комшията и какво да види – баща ми окосил цялата ливада, два декара…
Комшията също бил работлив човек. Но с друг, както казваме, табиет. Той леко, спокойно, ще си хапне, ще си пийне, и чак тогава ще стане и ще започне „да маа“.
А баща ми работел бързо, припряно, за да може след това да остане време да си почиват добичетата. Той отивал да оре, да жъне, да превозва снопи и в полунощ, и някъде около 4-5 часа сутринта приключваше всичко, за да може добичетата през деня да си почиват и попасат…
Няколко думи и за дядо ми.
Той е бил чирак в една богата фамилия в селото, при Чочовите. Там богаташите нищо не криели от него – имал е достъп до всички сандъци, до парите, разплащал се е с търговци и джамбази, връщал всичко до петаче.
Когато женел децата си, всички казвали – „Григор от Чочовите жени сина си!“
А той не е от Чочовия род, от Чочовите, от Вачковите е, но в чуждия богаташки дом го смятали за свой, защото съвестна и честна е била работата на дядо ми.
На това са възпитали и нас, децата на Вачковите.
Денчо ВЛАДИМИРОВ
