Джагаров ни разказа как песента на Цветан Радославов е станала национален химн
Името на Цветан Радославов ме е вълнувало в течение на десетилетия. Преди години попаднах на старо издание за него, осъществено от неговия старателен биограф – Стоян Аршинков. Днес името на Цветан Радославов нищо не говори все още на милиони наши съвременници у нас, в това число и на стотици хиляди българи с висши образование. Жалко и срамно. Дано поне тези българи не забравят химна, написан от него.
Преди 160 години Цветан Радославов е роден в Свищов
(на 19 април), в заможно и будно семейство. Бащата на майка му, Христаки Павлович, полага основите на славянобългарското образование в крайдунавския град. Единият му вуйчо, Николай Павлович, е първият български художник с академично образование. Националната ни художествена академия носи неговото име. Малкият Цветан има завидно детство, благодарение на богатия си род и деен дядо Цвятко Радославов, който осиновява майка му след ранната смърт на родителите й. Така бъдещия автор на националния ни химн ще остане завинаги с името на свой добър дядо.
Учи в Априловската гимназия на Габрово, във Виена завършва класическо образование, а по-късно и философия в Лайпциг. Там защитава магистърска степен по изкуствата. Но през 1885 г.
се завръща в родината си, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война
Военната комисия е смутена от късогледството му и не му разрешава да воюва. Тези напрегнати до краен предел, драматични мигове бележат един своеобразен апогей от живота на Радославов. Мълниеносната тревожна новина, че сръбският крал Милан, подстрекаван от Австрия, е нахлул вероломно с армията си на територията на току-що обединена България, вдига мигновено на крак българските студенти от университетите на Средна Европа.
Те са вбесени от удара с нож в гърба,
напускат веднага уютните тихи аудитории и без да мислят за живота си, хващат първия възможен параход от Виена към отечеството. Жадуват час по-скоро да се озоват на бойното поле. Ентусиазмът е неописуем, сърцата преливат от жажда за разправа и вразумяване на нападателите. Бойкото настроение прехвърля всякакви граници, когато навлизат в български териториални води и
чуват възторжения глас на Цветан Радославов, който запява „Горда Стара планина…”
Подсказва им думите, всички се включват дружески и подемат крилатата мелодия на „Мила Родино”. Велики сюблимни мигове. С тази песен, родена сякаш спонтанно, тези млади българи се хвърлят в безмилостен бой без страх. Но така е, когато над всичко стои съдбата на Отечеството. Мигове - неповторими уроци по патриотизъм, които за съжаление, сега са на изчезване.
Така се ражда тази вечна като времето голяма българска песен.
Интересът към песента още в миналото е бил голям
И до днес продължават да битуват различни версии. Някои изследователи ни внушават, че песента се е родила спонтанно, което здравият разум не може да приеме. Колкото и да е било възпламенението от патриотичното настроение, то едва ли е в състояние да се изрази изведнъж в подобен рядко вълнуващ текст, облечен в такава музика. Очевидно текстът и мелодията са сътворили от автора им преди това в Лайпциг. Той музикално е бил много добре подготвен, свирел е на пиано и цигулка. Да не говорим за пиетета му към художественото слово. Има изследователски твърдения, че подтик за написването на текста е чешкият химн „Къде е домът ти”. А музиката била повлияна от популярното Свищовско хоро. Но няма конкретни доказателств.
Песента е публикувана за пръв път през 1895 г.
Днес в научния архив на БАН се съхранява като неоценим праобраза на „Мила Родино”,
изпята през 1926 г. от проф. Иван Димитров Шишманов – филолог, писател, съгражданин, връстник и близък приятел на Цветан Радославов.
Но да обърнем лентата назад. Дълбоко огорчен от медицинските власти, че е лишен от възможността да защитава името и честта на скъпото си отечество, Радославов е принуден да поеме, макар и с неголямо желание към Виена, където трупа знания по история и славистика. Той е един от тримата българи заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев, защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология Вилхелм Бунт. Завоювал завидна за времето интелектуална подготовка е поканен да преподава в австрийската столица, Прага и Лайпциг,
но отказва и се връща в България
Учи младите си съотечественици на западни и древни езици, психология, етика и логика. В началото започва работа като учител и библиотекар в Априловската гимназия на Габрово. По-късно преподава в Русе, след което се установява в София. Дълги години е учител в столичната Първа и Трета мъжка гимназия. С невероятната си културна ерудиция печели симпатиите и признателността на целокупната общественост. Името му на интелектуалец от висок европейски ранг нашумява и в правителствените среди. Не случайно получава предложение за постъпване на работа в Софийския университет, но той категорично заявява:
„Не желая да преподавам в университета на Княза!”
Паралелно посвещава свободното си време на занимание с живопис, прави опити в дърворезбата и иконописта, пише поезия, обогатява сбирките с нумизматични, археологически и етнографски предмети… В училище негови колеги неведнъж му напомнят за песента, опитват се да я изпълняват на цигулка и пиано, той слуша, но не всяко изпълнение му харесва.
Радославов не се стърпява понякога, грабва цигулката
и им показва как трябва да звучи тази скъпа на сърцето му песен. Проявява изключителна изисканост и я изпълнява по аранжимента, осъществен на времето от известния наш композитор Добри Христов.
Радославов оставя стойностни книги и публикации. За жалост, отдаден изцяло на интелектуалните си занимания не успява да създаде семейство. През 1931 г. си отива от този свят, завещавайки ни своето неоценимо дело. А то живее и с неговата скъпа, най-българска песен „Мила Родино”.
Върната отново на живот за всички българи песента възкръсва
с всичката си красота и могъща мелодика, изключително завладяващо патриотично въздействие през 1964 г.
Спомням си, при едно от поредните ми отскачания до София в началото на 90-те години, се отбих в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. Още с влизането погледът ми ненадейно улови помръкналата физиономия на
Георги Джагаров, седнал сам в един ъгъл
на това свое свърталище на пишещите братя през онези години. Наоколо всички маси бяха заети, но поетът от Сливенския край стоеше осиротял, като прокажен и малцина се решаваха да му правят компания, защото довчерашният властелин беше низвергнат. А той жадуваше за събеседници. И въпреки, че никога не съм се докосвал до него, без много да му мисля, седнах до него. Подир малко се присламчиха и други „смелчаци”. Нашето приобщаване неусетно го поободри, изражението му просветна. И тогава, без някакво насочване от пришълците, отпусна глас
и ни заразказа как е възникнал националният ни химн
„Извика ни един ден Живков при себе си двамата с Димитър Методиев, подзе той с освободен от смущение глас и ни възложи да подготвим текст за нов национален химн.” Предложението му ни дойде като гръм от ясно небе, но можем ли да откажем на Първия…”
Затварят се поетите в един апартамент, в който са им създадени максимално благоприятни условия за творческа работа. Ровят се именитите ни творци на мерена реч, прехвърлят стотици текстове, нахвърлят някои поетични наблюдения, а не им харесват измисленото.
Живков се интересувал как върви работата
и като усетил, че машината е закъсала им предлага да помислят върху песента на Цветан Радославов. На 26 юни 1964 г. гостували със съветския посланик в Сливен. Там били поканени на концерт, а който прозвучала тази песен и много го развълнувала. Не се стърпял и пожелал да се срещне с хоровия състав, като помолил изпълнителите да я изпеят още един път. Пламнал от удовлетворение, благодарил им и духовито подхвърлил:
„Ето песен за нов национален химн!”
Идеята е приета от двамата творци. Текстът е преработен, като се запазват първият куплет и припевът. Прибавя се ново идеологизирано съдържание, което по-късно е изхвърлено.
Имало проблем обаче по музиката. Петко Стайнов, член на комисията, не приема еврейска песен да звучи като мелодика на български химн, но останалите композитори от комисията не се солидаризирали с техния колега от Казанлък. Направена е допълнителна хармонизация от Филип Кутев и Александър Райчев. И на 9.IX. 1964 г. песента е обявена за национален химн на Народна Република България.
Продрум ДИМОВ
