Преживяването е важно, когато пиша, казва пещерската авторка на 20 книги
Тази пролет Екатерина Данчева получи много поздравления за своята 80-годишнина. И макар че пише още от студентските си години, написаните 20 книги (три четвърти от тях - поезия) са станали достояние на читателите в последните 30 години. Последната – „Срещи във времето”, бе представена в Пазарджик преди дни.
„Колко бързо измина това време! През 1963 г. бях студентка и тогава ме вълнуваха неща, които вълнуват и днес младите. Точно тогава създадох семейство -
и ме връхлитаха толкова много емоции
Детето, което се роди, студентството. И любовта. Голям стимул е тя. Но аз пишех и трупах. Не бях показвала повече от 20 години стиховете си. С изключение на една поема за Ленин, публикувана през 1974 г. - в първия сборник на читалище „Развитие“ в Пещера. Издаден от Община Пещера, за творците от пещерския край“, спомня си Данчева. През 1993 г. излиза първата й стихосбирка „Трудно завръщане“. Защо „завръщане“? Не е ли „започване“? Или е като онова поривно завръщане на кобилката към бляна от едно стихотворение на Екатерина - „Бяла надежда“?
„Бяга кобилката, бяга
Белее петно на челото
бяг, сякаш я води звезда светлоока.
Ехти тропот от млади копита,
хвърчат пръст и капки мътна вода
над полето се носи зов за свобода.
Стопанинът чака и зорко следи я,
в ръката си стиснал камшик:
„Къде, полудяла, побягна на воля?
С каруцата трябва да свикваш без вик!”
Бяга кобилката, бяга,
неясен зов я привлича,
натам, дето слънцето грее
и въздух свободно ветрее…
Дали ще успее,
дали ще успее?...“
„У мен бушуваха емоции. „Търся себе си“ беше един преломен момент. Дотогава бях написала само отзивите и впечатленията от другите поети и писатели. Приятелствата бяха много, контактите също. Бяха ме приели за член на Дружеството на писателите в Пазарджик и бях обзета от това да помагам, да споделям това, което пиша. Срещите с писатели допълнително ме стимулираха. Същото чувство ме изпълваше, когато ме поканиха да бъда ръководител на литературния клуб „Искри“ в Пещера, в който от 1947 г. досега са израснали много видни поети и писатели. Но аз се въодушевих от идеята да помогна на тези млади хора да видят своя книга. Това е преживяване!“
Тласъците на това вътрешно преживяване
движат цялото творчество на Екатерина Данчева – лириката, детските книги, импресиите, портретите на майка и, баща й, родословното дърво... И в последната й засега книга „Срещи във времето“.
„В нея исках да покажа тези личности, но не постиженията им, а емоционалната си връзка с тях. Ето, д-р Семашко. Косвено се допрях до него, чрез неговите деца – и те отдадени на медицината... а той - първият министър на здравеопазването на СССР, съратник на Ленин, реформатор на здравната система след революцията, учен… Ами художникът Никола Димитров? Приятел на баща ми. Негов учител по рисуване в Пещера. Чрез кореспонденцията му с татко разбрах що за човек е. Ето, тези пресечни точки ме привлякоха и ми дадоха вътрешното преживяване.“
За стиховете приятели на Екатерина неведнъж казвали, че са носталгични
„Ами прави са“, казва тя. В лириката й кънти гласът на баща й, чуват се стъпките на майка й, по-цветни са цветята от детството. В родния си Пещерски край се връща и в импресиите си...
„През 1999 г. излезе книгата „Напразно ли живях?“ – посветена на моя баща. Направил много като общественик, привърженик на социалистическата идеология, верен на идеалите до край, разочарован в края на земния си път, на мен той остави около 700 страници, напечатани - неговия живот на фона на политическите и исторически събития в Пещера. Няколко години по-късно написах в книга хрониките на рода. Доста време ми отне, докато събирах информация. Историкът Дора Андреева от Държавния архив ми помогна, Анастас Янков ми стана редактор и така подготвих книгата „Да не тегне забравата“. Родът и на баща ми, и на майка ми, са преселници от Югозападна Македония. Всички са работливи хора, от всякакви професии, особено учители. После написах и третата книга за рода – тази за майка ми... Писането, както и работата, бе засенчило малко семейството, но съпругът ми Спас ме подкрепяше“.
Поетесата признава, че
не е същата след загубата на съпруга си
„Аз съм оптимист по рождение, но ми е тежко. Със Спас живяхме в този блок от 1971-а. Преместихме се от Пещера в Пазарджик през 1970-а след като там той създаде и разви музея като уредник. Тук се утвърди като културтрегер в Окръжния народен съвет, а в един момент пожела да се премести. Отиде в полицията – заместник-началник на КАТ. Той построи сградата на РУ-Пазарджик. Когато навърши 55, бе уволнен. Така и двамата се пенсионирахме през 1998-а (аз по болест)… В една книга му написах посвещение. Благодарих му, че бе до мен и ме подкрепяше, макар и мълчаливо. Можеше да говори с часове за историята на Радилово или да разказва вицове. Но не говореше за моето творчество - за пръв път дойде на представяне на моя книга на 20 октомври 2020 г. Почина на 14 ноември същата година. С неговата смърт и с този КОВИД настъпи някакъв прелом. Независимо, че оттогава съм написала 2-3 книги. Но нищо не е същото. И няма да бъде. Отиде си една опора.“
„НЕ, НЕ ВЯРВАМ“
„Но вярвам, че си тук!
Есенни листа – играе вятърът със тях,
докосва ме едно – това си ти, нали?
Капки дъжд парват лицето ми –
сякаш с ръка ме докосваш.
Звук неочакван събужда ме нощем –
зовеш ме навън…“
Екатерина е силна жена. Учител и организационен работник. Мъжко момиче, което може успешно да шофира из пренаселените булеварди на Париж, докато се грижи за обгорения си мъж (който пък после ще получи „Златно кормило“). И новатор. Не само като ръководител на Центъра по интеграция за обучение на ученици с изнесените класни стаи в музеите, галериите, симфоничните сцени и цеховете, на който Екатерина Данчева е била директор в продължение на 5 години. Но и като учител, като началник на просветата, като секретар, и председател на Дружеството на писателите в Пазарджик.
„Стремях се към новостите
Центърът, в който образованието вървеше ръка за ръка с културата и производството, го закриха след промените, а после пак трябваше да откриваме топлата вода. В Дружеството пък едно от предизвикателствата бе да привлечем колеги по перо от други съюзи, от други държави. И това стана – чрез Виолета Дулчева създадохме връзки с творците от Салерно, Италия, и чрез Вили Гроздева – с поетите в Серес, Гърция, с активната подкрепа на Община Пазарджик. Издавахме сборници, участвахме в конкурси, гостувахме си… Кметът Тодор Попов още като председател на Общинския съвет започна да подкрепя дружеството. За тези години Общината издаде толкова много книги на пазарджишки автори, което е похвално, защото те се развиха, добиха и самочувствие, и опит.“
На Данчева е инициативата и за създаване на антология на пещерските творци – втора след онази от 1974-а, в която е публикувана поемата на Катя за Ленин. И последна от 2005-а досега.
Сега тя е подготвила нов ръкопис за печат – нови и някогашни стихове, но неиздавани. И пак с носталгия в тях. Има и още идеи за книги. Такава е Екатерина Данчева. На 80 и студентка по дух. Един натъжен оптимист, все така любопитен към света наоколо. Като в стихотворението й „Какво искам да знам“:
„Защо звездите са красиви,
Защо децата са щастливи?
Защо небосводът е бял
и от слънцето цял засиял?
Питам,
но не искам да знам.
Само знам,
че мъглата пред мен не е небесно творение.
Само знам,
туптенето на сърцето ми
не отчита нормалния пулс.
Само знам,
че не умора подсича краката
и цветовете прекрасни
не са само цвят на дъгата.
Друго не искам да знам.“
Тодор ГРОЗДЕВ
Екатерина Данчева е родена на 22 март в Пещера. Завършва българска филология в СУ "Св.Климент Охридски". Добива I клас квалификация. Носител на орден „Кирил и Методий”. Има 15 години учителски стаж. През 1972 г. е назначена за инспектор в ОУ "Кинефикация"-Пазарджик. От 1975 до 1985 г. е началник на отдел "Народна просвета" при Общински съвет-Пазарджик. От 1985 до 1990 г. е директор на Експериментален център по интеграция, а от 1991г. главен специалист в Дом на учителя-Пазарджик. Има редица публикации за проблемите на образованието. Има издадени 20 книги с поезия и проза. Носителка на национални и международни награди. Член е на СБП.
