Живеем в такова време, че не е за чудене защо паметта ни става все по-къса, а държавата ни удостоява с мълчание хора като Петко Тотев. Цяла година се изниза от неговата 90-годишнина (роден е на 12 януари 1932 г. в колиби Бичкиня - днес квартал на Габрово), и почти 5 години от неговата кончина. Но никой не се сеща поне две думи да обели за неговото достойно житейско и творческо дело. А Петко Тотев е ярък публицист, литературен критик и писател.
Впрочем в Бичкиня са родени и
световно известният музикант Минчо Минчев и колоритният ни поет и драматург Радко Радков
Оттам ги повежда към невероятните духовни висини будният балкански български дух.
Петко завършва през 1950 г. гимназия в някогашния български Манчестър, а през 1956 г. и българска филология в Софийския университет. Учителства известно време в Котел и Габрово, след което специализира 2 години литература в СССР. Завръщайки се в родината, младият филолог започва като редактор във в.“Литературен фронт“ /1962-66/, след това завежда отдел в издателство „Народна култура“ /1966-1969/, за да продължи редакторската си дейност от 1969 до 1973 г. в Партиздат. Сетне е назначен за зам.-главен редактор и на в. „Български писател“, откъдето води началото и нашето запознанство през втората половина на 90-те години.
Да си призная, не съм срещал по-скромен и достъпен, в същото време
солидно подготвен ръководител на наше литературно издание
Петко Тотев никога не се оставя да бъде погълнат от редакторската работа. Чете ненаситно нашата, руската и европейската литература. И макар че гъмжи от знания и впечатления, е прецизен, публикува само някои свои статии, като не бърза да се явява пред читателите със самостоятелни заглавия. С възрожденски пиетет се увлича и изследва творчеството на П.Р. Славейков, Любен Каравелов, Иван Вазов, Георги Кирков, Елин Пелин… Впечатлява културните ни среди с публикациите си, посветени на и Любен Каравелов и Петко Славейков, появили се в сп. „Литературна мисъл”. Да не забравяме съвместната му литературно-изследователска дейност с колегите му Д. Леков, Цв. Унджиева, С. Баева, Ст. Михайлов,
за да видят за пръв път бял свят събраните съчинения на Каравелов и Славейков
Оттогава (70-те години) тези наши класици не са удостоявани с подобно внимание.
Идват и първите му самостоятелни книги „Литературни статии” (1974), „Политическата сатира на Георги Кирков” (1974), но за разлика от мнозина свои колеги, Тотев не бърза да се изявява, за да трупа популярност, макар и да има впечатляващ творчески потенциал. Той е мислеща натура. Внимателно проучва, анализира, оставя нещата да улегнат и тогава търси издателства. Те пък са гостоприемни към него. Оценили са аналитичната му мисъл, дълбоко проникновена, която му позволява
да открива нови, незабелязани от критиката ни, детайли
от творбите на наши автори. Да вземем например книгата му „Поети” (2002). На пръв поглед непретенциозно литературоведческо произведение, а пък Тотев ни вкарва в творческата си лаборатория, разсъждавайки върху творби на Валери Петров, Иван Динков, Велин Георгиев… Той ценеше това свое произведение и по време на една среща през 2005 г. в Литературния институт на БАН, изтича до дома си, за да ми я поднесе с добронамерено уважение към моята скромна особа. В тази книга се вижда как критикът Тотев не се е заел просто да пренарежда по свой вкус „литературната бална зала”, както правят някои, а добре аргументирано поставя нещата на подобаващото им място. Неоценима е заслугата му за
откриването на високата художествено-естетическа стойност на поезията на Велин Георгиев
Аналогично Тотев подхожда и при разкриването на творческия облик на нестандартния му талантлив земляк Радко Радков.
Петко Тотев анализира и проза. В „Белетристи“ /2007/ писателят поставя на везните не отделни творби, а цялостното творчество на плеяда утвърдени имена на съвременната ни изящна словесност като Павел Вежинов, Богомил Райнов, Йордан Радичков, Васил Попов, Добри Жотев, Антон Дончев, Никола Радев. В същото време е отделил и немалко страници на женската ни романистика в лицето на Яна Язова, Вера Мутафчиева, Севда Кръстева, Юлия Кръстева и др.
В човешки план се открояваше като тих, смирен и не многословен събеседник, макар че не беше затворен и обичаше да общува с всякакви хора. Особено с колеги, които не делеше на значими и по-малко известни.
Беше изтъкан от доморасла селска скромност,
завиден интелект и дарование.
Такъв го почувствах и на 14 май 1997 г., когато неочаквано дойде на моята първа столична премиера на две много скромни поетични книжки за деца в литературния салон „Старинния файтон“. Не бях го поканил, но научил от колеги, дойде, поздрави ме и се разположи отзад, отбелязвайки си с химикал някои неща от срещата. Смятал да ги публикува информативно във в.“Български писател“, който оглавяваше по това време. Седеше смълчан, замислен и не откъсваше поглед от Първан Стефанов, който ръководеше събитието, поради внезапното заболяване на Велин Георгиев - вдъхновен и грижовен организатор на този престижен столичен литературен салон. Оттогава ми се е запечатал в паметта като една
необичайно работлива пчеличка,
която непрестанно събираше прашец...
И сетне той не престана да се интересува от моите не толкова значителни литературни изяви. Спомням си, когато беше вече оглавил редакцията на в.“Жарава“ с какъв интерес посрещна моите „Незаглъхващи мигове“ – книга, посветена на Христо Радевски. А на самата премиера през ноември 1999 г. в Столичната библиотека каза добри думи за нея. С течение на времето между нас се създадоха близки и творчески приятелски взаимоотношения. Държеше на творческото ни сътрудничество, посещаваше мои премиери в София, даже авторитетно е представял и мои книги в София, винаги придружаван от любимата си съпруга Петранка, негова ученичка от Априловата гимназия в Габрово.
Неусетно се привърза към Пазарджик
и с удоволствие гостуваше в града на Константин Величков. Удивително отзивчив, макар че беше зает с немалко творческа работа и вкъщи, а понякога боледуваше. Няма да забравя с каква готовност прие поканата ми да дойдат на 7 декември 2005 г. с проф. Иван Сарандев в Пазарджик, да представи в местното читалище „Христо Ботев“ двутомника на авторитетния ни литературовед „Българската литература /1918-1945/”. И този път той не изневери на себе си, показвайки невероятните възможности на своя интелект.
Нашият град неусетно се превърна за него в привлекателно място и той стана един от най-ревностните му духовни приятели. През 2009 г. той е отново сред своите почитатели в малкия препълнен салон на зала „Маестро Г. Атанасов“, говори с неудържимо преклонение за Радко Радков, анализирайки документално-мемоарното заглавие „Моят Радко и приятели“ на бившата съпруга на поета Светломира.
При Тотев всичко е сръчно изпипано и точно казано. Той споделяше пред мен откровено, че напоследък преосмисля нещата, че се въздържа да издава сурово и недопечено четиво. Но постоянно главата му кроеше нови творчески планове. До последно. За съжаление съдбата безмилостно ги прекърши и ни го отне на 13 юли 2017 г.
В днешното мълчание за Петко Тотев най-добрият начин да го поменем е да да отгърнем някоя от книгите му. И мълчейки, да се потопим в неговото слово.
Продрум ДИМОВ
