Навършиха се 135 години от рождението на писателя
Лилиев му дава псевдонима пред четиримата големи от кръга „Мисъл”
На 6 февруари си спомнихме за писателя Людмил Стоянов. Роден в Ковачевица преди 135 години, но интерниран в Пазарджик, големият писател извървява сложен и противоречив творчески път. Именитият творец и гражданин-патриот доживя до дълбоки старини с достойно изпълнен творчески и граждански дълг.
Роден през 1888 г. в семейството на учителя Иван Златарев, известен и като учен етнограф, народопсихолог и краевед. Детските години на Людмил минават в станимашките села, където баща му учителства. Едва 17-годишен пристига в София и се впуска в бурния кипеж на родната култура. Трескаво пише стихове, редовно сътрудничи на литературни издания, като не остава безразличен към
всеобщото увлечение по модернистичното изкуство
Запленен от изящното поетическо майсторство, внушаващо песимизъм и отчаяние, толкова чужди на българския живот, нрави и литературни традиции, той става един от най-последователните и безкомпромисни защитници на символизма. Стоянов сляпо вярва на красивата илюзия – да избяга от грозотата на живота, да се издигне над делничното битие. Модернистичните си схващания въплъщава в стихосбирката „Видения на кръстопът” (1914).
Но идват войните, революцията в Русия, националната катастрофа след 1918-а и драматичните събития от 1923-25 г.
Стоянов вижда, че старият свят се руши
Това му отваря очите за истината. Настава бавно, но доловимо отчуждаване от гнетящата го самотност на живота. Започва духовно преобразяване в творчеството му. Раждат се нови блянове, бликат нови надежди, рукват по-светли мисли. Творецът тръгва на нов път. След края на Първата световна война участва в редакторската работа на сп. „Везни”, заедно с Гео Милев, и в сп. „Хиперион”, заедно с Теодор Траянов.
Но упорството на символиста е все още осезаемо. Дори в стихосбирките „Светая светих” и „Прамайка” старите видения още витаят. Но пробивът е направен най-напред в белетристичните му творби. Антивоенната му чувствителност на бивш фронтовак особено избликва в разказа „Милосърдието на Марс” – хуманистът Стоянов остро протестира срещу бруталната разправа на нашите окупационни войски в Сърбия над беззащитното население. Антивоенната тема продължава и в
най-силната му книга – повестта „Холера”
И тази дръзка книга му донася беди. Една нощ е нападнат и жестоко пребит. Но това не смирява съвестта му.
Най-плодородни за писателя са 30-те години – пише стихове, разкази, повести, драми, романи. Усеща свежия полъх на съветската литература, завладява го хуманизма на Максим Горки. Заема се с гигантско художествено дело – превежда цялото творчество на Пушкин и Лермонтов. Публикува стотици статии за изкуството и литературата, за запазването на мира в Европа и света.
Много от статиите му се оказват пророчески
В тях предрича новата война. В статия от 1934 г. Стоянов пише: „Ние предупреждаваме! Нека гражданството да се организира за съпротива. Нека всички демократични сили, лица и сдружения си подадат ръка… и се опълчат срещу призрака на войната и фашизма. Кой има уши да слуша – нека слуша!”.
В навечерието на войната Стоянов председателства първото антифашистко събрание в София. Неговият глас бие като тревожна камбана от трибуните на международните конгреси в защита на културата в Мадрид, Париж и Москва, като застава редом с Ромен Ролан, Теодор Драйзер, Максим Горки, Алексей Толстой, Пабло Неруда. По това време Стоянов редовно сътрудничи на в „Юманите” и сп. „Европа”, където публикува открито писмо срещу цензурата над българските писатели. За това е и интерниран два пъти в провинцията.
Второто интерниране е в Пазарджик
Близо година (1940-41) е въдворен тук, придружен от съпругата си – писателката Мария Грубешлиева. Независимо, че живее неспокойно под зоркото око на полицията, писателят пише първите глави на романа „Зазоряване” – едно предчувствие за идващите социални и политически промени в България.
След 1944 г. творбите му носят духа на новата съвременност – тревогата му от противопоставянето на света, от новата „студена война”… Заема отговорни постове в БАН, ръководи СБП, главен редактор е на сп. „Септември” и сп. „Славяни”, избран е за народен представител, дълги години е член на Световния съвет на мира.
Академик Людмил Стоянов почина на 13 април 1973 г.
Десет години по-рано, на 5 февруари 1963 г.
в Народния театър „Иван вазов” тържествено бе чествана 75-годишнината му. Като студенти там ни заведе доц. Розалия Ликова, наскоро оглавила катедрата „Нова българска литература” в СУ. Освен интерес към литературата, аз имах голямо желание отблизо да видя бележития писател, родом от моето село Ковачевица. След речите и похвалните слова и след връчването на „Народен орден на труда” и най-високата държавна награда, на трибуната застана юбилярът. Покори ни внушителната осанка на древен жрец на мъдростта и благородството. Заслушахме със затаен дъх.
- Моят творчески път бе твърде трънлив… И аз пребродих смъртоносните пътища на войната и често попадах в драматичните й събития. Холерата набразди лицето ми, но за щастие куршумите ме пожалиха и ето ме сега, стоя пред вас, доживял до старини.
От дете мечтаех да стана писател. Насърчаваше ме родолюбивият пример на баща ми, чийто писания читателите добре познават от страниците на „Народни умотворения”. И тъкмо тази мечта ме отвея до София. Тук ме повлече магнетичната личност на
Димчо Дебелянов, с когото учихме заедно в Пловдивската гимназия
Седемнадесетгодишен, незавършил последния клас на гимназията, скрит край купчина въглища на един товарен влак, аз се добрах до мъглявата и неприветна столица. Животът ме заблъска с жестоката си грубост из тухларните фабрики. И аз като Димча имах своите „скръбни дни” и „сълзи спотаени”. В тези съдбоносни години прописах стихове със сляпата вяра в красивата илюзия – да избягам от грозотата на живота. Свестих се, когато видях, че старият свят се руши и с отива. Разбрах, че съм се отделил от хората, зареян в несъществуващи рицарски замъци. Тогва паднах на земята и зле се натъртих. Със сърцето си съзрях, че
Не, не мога, не мога без хора,
без звъна на човешката реч…
Познавах отблизо корифеите на българската литература от началото на века. Една вечер Николай Лилиев ме заведе в „Славянска беседа”.
Представи ме мене, младока, на Пенча Славейкова, на Пейо Яворов, Петко Тодоров, на Доктора!
(Д-р Кръстьо Кръстев, б.а.)
- Господа, смело и отчетливо каза Лилиев, името му е Георги. Хубаво име, но аз мисля, че ще му приляга повече Людмил. От две години срещам стиховете му в „Хиперион”. От тях струи силна жажда за живот, пламенна любов към хората. Затова от днес ще го наричаме Людмил! Людмил Стоянов.
И четиримата се засмяха на сполучливото лилиево кръщение! Оттогава аз станах техен близък събрат. Приеха ме с радост и ме заобичаха като най-млад, като дете.
Но дойдоха тъжни дни и за Пенча, и за Яворов. Спомням си тъжната вест, дошла от Италия, за рано починалия Пенчо. Съдбата не пожали и
Яворов, когото ослепял водех под ръка из калните софийски улици…
След три години заминахме по фронтовете. Вестта за гибелта на Димча ме завари в окопите под Шар планина. Ръмеше ситен дъжд. Небето оплакваше подпоручик Дебелянов!... След време тъжихме и за Гео Милев, и за Христо Ясенов!
Не стихваха обществените борби. А аз не странях от бурните събития. Над света надвисна смъртоносна опасност. На конгресите на културата в Мадрид и Париж Луи Арагон, Ромен Ролан и аз бихме тревожен набат, предупреждавахме света, че идва нова смъртоносна буря. И тя не закъсня. Фашизмът завладя Европа, потопи я в скръб, загинаха десетки милиони… Но правдата възтържествува, дойде изстраданата победа! Тя донесе и нашата свобода! Днес и ние вървим напред с разцъфтяващата литература и култура. Аз съм щастлив, че принадлежа на нея, че съм един от строителите й.
Илия ДЖАРОВ
