Като тях двете има много, но това не значи, че не са изключителни. Срещаме ви с две жени от незабележимата дълга редица на изключително всеотдайните читалищни дейци – черноработници и будители. Иванка Трайкова доскоро бе секретар на селско читалище (НЧ „Хаджи Найден Йованович-1935 г.“), а Нели Троянова е секретар на градско (НЧ „Н. Й.„ Вапцаров-1897 г.“). И двете имат над 40-годишен стаж, значки „Отличник за читалищна дейност“ на Министерството на културата, носители са на годишните награди на Община Пазарджик за принос в библиотечното и читалищно дело. И двете знаят какво е да работиш за стотинки на студ, да си занесеш работата вкъщи и… да си пееш. Буквално. Нели има закалка от ученическия хор, а Иванка го прави с женската самодейна група за изворен фолклор „Хаджилийка“ към читалището.
Тодор Гроздев: Г-жо Трайкова, г-жо Троянова, как започнахте този дълъг път?
Иванка Трайкова
Иванка Трайкова: През 1975-а, през ноември. Замествах колежка, която излезе в майчинство. През 77-а записах в Библиотекарския институт. Интересното е, че там бях приета 6 години по-рано, но предпочетох да отида в Медицинския - за рехабилитатори. Но ето че след години пак се озовах в Библиотекарския… След като колежката се върна, 3 години работих като дружинен ръководител в училището. И тогава хич не ми се минаваше край читалището и библиотеката, някак ми беше тъжно. После колежката от читалището замина за Коми със семейството си и се върнах. А сега, от юни, вече съм пенсионер. Но вече не го заобикалям – с „Хаджилийка“ тази година ходихме на три фестивала и беше много хубаво.
Нели Троянова
Нели Троянова: Аз започнах в читалище „Христо Ботев“ през 1978-а. На 30 октомври. Иначе първата ми работа беше информатор в Пожарова къща, но щатът ми бе към читалището. Моята задача бе да подготвя обзавеждането на къщата, която в онези години беше приемна на кмета на общината – другаря Машев (Костадин Машев, б.р.). Обзавеждането се извършваше от Задругата на майсторите в София. Тогава се построи и изложбена зала „Стоян Василев“ към къщата и там се случваха много събития. Междувременно станах и комсомолски секретар на Общинския съвет за култура и малко по-късно ме преназначиха за Център „Знаме на мира“. През 1984-а завърших задочно Българска филология в СУ и ме преназначиха като библиотекар в читалището. Нямам по документ библиотечна квалификация, но имам богат опит, защото съм се учила от най-добрите.
Т. Г.: Сградите на читалищата ви имат интересна история…
И. Т.: Юнаците е едно от малкото села в България, което в най-новата ни история се сдоби с чисто нова сграда. На 6 октомври 2013-а я открихме. Кметът Тодор Попов обеща и я направи. През годините много пъти съм настоявала, че трябва да имаме сграда. Веднъж, като окръжен съветник през 80-те (не бях в предвидените за изказване) - изправих се в театъра и зачаках реда си. Говорих и после ме аплодираха. Но трябваше много години да минат, да дочакаме сграда. И подписка правехме, а някои се страхуваха и да се подпишат. Но и преди години пак ги беше страх да кажат колко кокошки имат - когато сме броили животните (библиотекарят на село какво ли не прави). Когато поисках сграда от Общината, бях написала, че нашите мероприятия ги правим или в кръчмата, или на площада. Но стана грешка не знам как е станало - разменихме отчетите с Диляна от Мокрище. Тяхното читалище си има хубава сграда, но стана недоразумение - как така в Мокрище искат сграда, а имат, пък и аз искам, въпреки че на книга имаме...
Н. Т.: Ние пък сме другия случай. Едно от малкото, чиято сграда не е строена за читалище, а е приспособена. Била е тютюнев склад и по-късно са добавили салона със сцената. Централният корпус, където е библиотеката, е от началото на миналия век, а официалното откриване на читалище „Вапцаров” с библиотеката е от 1961-а. А за читалище е строен днешният Българо-германски център. С доброволен труд, със средства от самооблагане и дарения на местни хора (на това място е имало много къщи отчуждени, намерихме документи) от нашия доста буден Петковски квартал - по името на църквата „Света Петка“. Първоначално читалището се е казвало „Успех“, после за кратко „Йосиф Висарионович Сталин“, а 1966-а официално става „Вапцаров“. След 89-а имаше напъни да сменим името, но ние успяхме да се преборим. Тук ме преместиха през 1987-а.
И. Т.: При учредяването читалището е носило името „Цар Борис III“ – с идеята да даде царят пари за книги, но… Било е в една училищна стая и е преминало през много стаи и къщи, докато намери своя дом. След това носеше името на партизанина Благо Кузев и допреди Ковид ходехме на всеки 15 февруари (тогава е загинал) на паметника и пеехме песента за Еледжик, която някога директорката на училището написа. А на 9 май (имаме над 65 фронтоваци и от тях 5 загинали) продължихме традицията и след промените – с концерт. Минаваме тържествено по улиците, събираме се пред паметника. А веднъж се оказа, че един човек от нашето село е бил партизанин. Бай Цвятко Събев, бивш партизанин, беше шеф на културата. И той го позна. Дотогава това не се знаеше. Мълчал си е от скромност.
У нас няма друго читалище с името „Хаджи Найден Йованович“. Хаджи Найден е роден в Юнаците през 1805 г. Един от първите пътни книжари, издател, спомоществовател, просветител… Починал в Белград и оставил само един сандък с книги. Това му е било най-ценното. Влязох във връзка с един колега от Белград, но така и не можахме да намерим повече данни.
Н. Т.: Аз имах щастието да работя в единственото читалище в България, което имаше два филиала. Единият 1990-а го отделихме по идея на Дима Бойчева, светла й памет, в читалище „Пробуда“, а другият е в т.нар. Муховски квартал – сега там репетират нашите състави – акрофит на братята Сестримски, народни танци на Гошо Йорданов, състав за стари градски песни на покойния Чавдар Ралчев…
Т.Г.: Преди държавата е помагала повече, но сте били „вързани”, а сега е обратното…
Н.Т.: Беше много по-силно влиянието на Съюза на народните читалища в онези години. Отношението на министерството към нас беше много по-държавническо, въпреки тоталното нарушение на Закона за народните читалища от 1945 г. (в написването му е взел участие и принц Кирил). Още тогава е записано, че ние сме юридически лица, но това понятие тогава бе табу. Всичко бе централизирано и всички бяхме към общината. После нещата се обърнаха. Но навремето нямахме проблем да ремонтираме покрив или каквото и да е. В онези години в „Христо Ботев“ приемахме хиляди книги, които разпределяхме към читалищата в общината. Не смогвахме. С камиони, стоварвани при нас, обработвахме ги, но пък тогава беше най-хубавото време, защото най-много пътувахме и на пътуващи семинари се срещахме с колеги от цяла България… Нямаше липса на средства за книги. В читалище „Вапцаров“ също идваха хиляди. Със закон се заделяха първо за читалищата - и най-дефицитните книги. Бях секретар на читалището и имахме един касиер, светла му памет, Георги Кънев, който ми казваше: „Ангелова, ако не ги похарчим тия 10 000 лева за културно-масова работа, догодина няма да ни дадат. А преди няколко години субсидията на читалището със заплати и издръжка беше 10 000 лева. Но не социалистически. Обаче тези пари се усвояваха не за кво да е. Всеки месец имаше срещи със Стоянка Мутафова, Георги Георгиев-Гец, Васил Михайлов, Йорданка Кузманова, Коста Цонев, дискотеки с Васко Кеца, с ученици… Много от известните актьори играеха в нашия театър и непрекъснато стояха при мен – Владо Люцканов, бащата на Ирен Колева – Колето, светла му памет, Максим Генчев, Стефан Попов…
И. Т.: И при нас са идвали. Но не сме си плащали. Институциите ни помагаха като спонсори. Например идва Георги Георгиев-Гец. Тогава Петър Пенев беше директор на „Кинефикация“ и правехме прожекции на открито – и без друго нямахме сграда. От ТКЗС-то ни дадоха едно прасенце за срещата. От оранжериите – домати. От друго място – череши… Гец беше със съпругата си и когато от заведението донесохме прасенцето, се оказа, че той не яде свинско. Взе си само едно малко парченце…
Н.Т.: Нямаше предприятие в града, което да не ни помага. „Международни превози“ са ми давали ремаркета за сцена на оркестър „Канарите“ на поляната пред читалището. Месокомбината, бирената фабрика, „Млечна промишленост“, „Водно стопанство“… А държавната печатница почти без пари ни печаташе афишите и поканите. Имахме възможност да си плащаме, но друго беше отношението. И тогава съм си позволявала например за обсъждането на филма „Пътят към София“ да купувам 100 червени рози, нови масички и цветарници. Тогава имаше звания „заслужил артист“, „народен артист“ и най-високият хонорар беше 120 лева. И аз им казах, че ще им го платя, а те се дърпат… Йорданка Кузманова е кума на моята кума и покрай нея познавах много актьори. Владимир Смирнов, светла му памет, една година го развявах из читалищата. Беше толкова закъсал, че нямаше пари за хляб! Този известен, талантлив човек, който е раснал с Висоцки по домовете и накрая почина в мизерия… Днес отношението към нас е направо пренебрежително. Ние сме архаични, допотопни. Очакваха, че няма да се впишем в новите повели на ЕС. Но се оказа, че читалищата са много адекватни по отношение на европрограмите. Неслучайно преди няколко години вписаха читалището като уникално нематериално културно световно наследство. То няма аналог. По примера на народните читалища, създадени в Лом, Свищов, Шумен, през Дунава идеята се пренася в Западна Европа и там са създадени т.нар. народни университети. Първият камбанен звън, не само за просвещение, но и за свобода, е дошъл от читалищата.
И. Т.: Министерството на културата гледаше по-различно на нас. Организираха се общински и окръжни конференции, в които участвахме и мнението ни се чуваше. А днес чета как фестивалът в Копривщица, където повечето участници са от читалища, бил ненужен. Че бил остарял, защото имало само стари баби. Но как ще продължим в бъдещето, ако се отречем от бабите си?
Т. Г.: Как се работи, когато те пренебрегват?
И.Т.: Имаше периоди, когато заплатата ни беше 100 лева при минимална 120. Беше тежко. Тогава взех детските книги на порасналата ми дъщеря, направих един протокол за дарение. Накарах я да се подпише и тя го направи, без да ме пита защо. След време си потърси книжките. Много пъти ме питаше и накрая разбра. И започна да си ги купува в новите им издания от книжарниците. За да ги има за нейните деца. В пандемията пък никой не влизаше в читалището. Изкарах щанд с книги отпред. Взеха някои книги, но заради Ковид може би ги беше страх. Иначе и сега децата четат – имаме компютри по програма „Уча се“, и те искат да играят на компютрите, но преди това използват програмата.
Н.Т: Колкото и да е тежко, нещо вътре в нас ни кара да работим. Това нещо не се пречупва и не умира. Затова е идеализъм. Явно е мисия. Много е важен образът на човека от читалището, за да го наложи като потребност. Убедена съм, че точно читалищният човек е притегателният център за местната общност. Да, семействата ни са били винаги на заден план. Кой къде е, ние все сме някъде… Колегите като цяло са всеотдайни и в крак с времето. А иначе Ковид ни затрудни. Спря и нашия международен конкурс „Пазарджик пее“ (още на първото издание събрахме около 300 деца от цял свят)…
Т. Г.: Дарители има ли?
Н. Т.: Да. Хора с възможности – зъболекар, съдии, прокурори, които си купуват нови скъпи и стойностни книги и след като ги прочетат ни ги подаряват. Уважавана докторка почина и нейният зет изпълни заръката й и ни прехвърли около 2000 книги – страхотни съвременни книги. В момента имаме около 25 000 тома… В страната има много читалища, които с в конфронтация с местната власт, водят дела… В Пазарджик има отношение към читалищата… Направиха се нови сгради в Юнаците, Паталеница и Говедаре. Кметът винаги е откликвал.
И. Т.: Така е, имаме подкрепата на Общината за каквото сме поискали. Тук има рядко срещана практика - всяка последна сряда от месеца 35-те читалища се събират, което допълнително ги сближава и обменят идеи и опит… А дарители имаме – и на книги, но не само. Например оркестър „Пазарджик“ на Чавдар Ралчев, Бог да го прости, два пъти изнася безплатни концерти. Благо Танков не само, че уши носиите на женската танцова група (преди това Тодор Попов даде пари за туники), но и много помага. Както и Людмил Георгиев. Той дарява и много хубави книги, също и д-р Йотова… Това са хора, които обичат да четат и искат да направят съпричастни другите, защото осъзнават, че книгата е нещо повече от четиво.
Тодор ГРОЗДЕВ
