Вървейки по хребета на времето, което е тъканта на живота, петнадесет години са незначителни, ако си поданик на значими идеи, които си обладан да осъществиш от позицията на кмет.
За да успееш, необходимо е да приемеш града като част от своята участ и съдба.
Кметът не съществува извън града и стореното, както и те не биха съществували без него.
Необходимо е живо въображение, за да се стигне до този извод. Кметът задължително трябва да бъде фокусиран и ясен в мисията си на градоначалник. Да притежава изострено чувство за дълг пред съгражданите, да превръща свои и колективни идеи в реалност, за да се запечатат в съзнанието като знаци.
Стореното от кмета е огледало, в което намираме отразени собствените си лица и души. И за това то ще изглежда винаги близко.
Кметът с призвание не живее с мисълта, че е жител на вечността. Той изповядва мъдростта „Желанието да помагам не е желание да властвам, а желание да служа”.
Сърцето на кмета трябва да гласува надеждата, че неговият град ще става все по-уютен и все по-красив. Необходимо е да бъде далновиден и предвидлив, а заедно с това и със съзнанието за законите на битието.
Кметът трябва да знае, че човек има само един неприятел – несправедливостта. И срещу нея трябва да проявява нетърпимост.
Пишейки горните редове, съзнанието ми е пронизано от петнадесет годишното кметуване на Тодор Попов в Пазарджик – градът, който му позволи да опознае и разбере себе си.
Преди време Попов реализира идеята да се засадят дървета, символизиращи приятелството сред хора, живеещи другаде.
Той сякаш изповяда написаното преди векове от персийския поет Хафез Ширази: „Засаждай дърво на приятелството, за да плодиш желание”.
Перифразирайки мислите на именит художник, ще припомня: „За да видиш стореното от даден кмет, на първо място ти трябва сърцето. Чак след това ще ти е нужен умът. Но винаги и двете.”
Всъщност, петнадесет години са равносилни на протуберанси за реализиране на идеи и мечти.
Хари ХАРАЛАМПИЕВ
