Открих акта за раждане, къщата и кръстницата на писателката, както и храма, в който е кръстена
Наскоро писателят, литературен критик и журналист Юлий Йорданов представи в НЧ „Христо Ботев-1897 г.“ в Пазарджик последната си книга „Яна Язова – перлата на перото“. Творческата вечер „Яна Язова – енигма, фатализъм и реалност” бе част от националния литературен маратон, посветен на 110-та годишнина от рождението на писателката.
Юлий Йорданов е роден в града на Яна Язова - Лом. Носител е на две международни награди за публицистика през 1978 и 1985 г., на почетната грамота и плакет на общобългарския комитет „Васил Левски”, на званието „Почетен краевед” на Съюза на краеведите в България, на наградата „Журналист на годината” на СБУ, на почетния знак „Кръстьо Пишурка” на Община Лом, както и на други отличия. Сега представяме на вниманието ви първата част от интервюто с „литературния детектив“. Краят – в следващия брой.
- Г-н Йорданов, добре дошли и поздравления за книгата. Но Петър Величков Ви обвини в плагиатство…
- Благодаря. Той ме обвини, защото съм тръгнал из България да популяризирам делото на Яна Язова, а той си седи на едно място. Навремето Димитър Иванов, известен като Елин Пелин, пише до проф. Александър Балабанов, че ако трябва да се даде Нобелова награда на българин…
… За гения на завистта.
- Да, геният на завистта. Това важи и за твърденията на Величков. Критикува ме, но не доказва какво точно е плагиатствано.
- Е, той може да си потърси правата в съда. Но и той признава, че Вие сте открил акта за раждане.
- Да, но не признава датата, фиксирана в акта. Аз съм открил и регистъра в храма „Свето Успение Богородично“ в Лом, където е вписаното но кога е станало – на 2 юли 1916 г. Къщата е в центъра на Лом, намерих я по документи. Знаете ли, моето запознанство с Яна Язова стана в една твърде млада възраст. Бях решил да кандидатствам в Софийския университет и помолих моя земляк, покойният писател Георги Марковски, да ме запише в едни кандидат-студентски курсове в университета. И в едни горещи летни дни на 1974 година аз бях курсист. Всеки четвъртък – понеже тогава имах най-малко лекции, ние с Георги се срещахме и пиехме кафе в кафенето на Съюза на българските писатели, тогава беше на „Ангел Кънчев“ 5. Един четвъртък обаче той ме чакаше отвън. И аз го попитах, свободни места ли няма, та не сме вътре. Той каза, не, няма да пием днеска кафе, ще отидем на погребение. На чие погребение, бе? На една писателка. Яна Язова. Тогава за първи път чух това име. Малко така, с неудовлетворение, посрещнах тази новина, защото аз не съм отишъл в София да ходя по погребения. Но Георги настоя и отидохме в гробищния парк в Орландовци. Влизайки вътре, разбрахме, че процесията още не е минала, но Георги ме предупреди следното: „Много ще те моля, не, заклевам те, това, което ще видиш днес, и къде сме били, да не казваш дори на родителите си. Защо бе? Защото нито ти, нито аз, ще бъдем живи. И дойде катафалката с един оловен ковчег и десетина все възрастни хора. Единствено познах Елисавета Багряна, по снимките й в учебниците по литератури. С Георги се криехме в едни чимшири ли бяха, храсти ли бяха, на около 150 м от изровения гроб. Нямаше речи, нямаше ридания. Ковчега го хвърлиха, както се хвърля една самоубийца. Но Яна Язова не е самоубийца.
- Да, по тялото й са открили следи от насилие.
- Точно така. Зариха набързо гроба. На изхода от гробищния парк Георги Марковски се срещна с един писател, Георги Томалевски. Той е бил близък с Яна Язова и тя го е канила у тях да му чете откъси от бъдещия си роман за Васил Левски. Той се впечатлява силно от текста и кани своя приятел Димитър Талев да дойде - и той да чуе написаното. И после Димитър Талев казва на Томалевски: „Георги, аз съм твърде болен. Предстои ми заминаване в Москва на лечение. Много те моля, напиши една рецензия за романа, която евентуално един ден би служила за преговор на книгата или пък вход за издаването й. Аз ще подпиша тази рецензия. Така и става. Тогава, ако не бяха Марковски и Томалевски, аз никога нямаше да познавам Яна Язова.
- Въпросният ръкопис разбуни духовете. Някои обвиниха в кражба Николай Хайтов...
- Аз лично не знам, защото не съм бил свидетел, а аз работя по документи. Но това се твърди – а го твърди не само проф. Тодор Боров, който е написал в предговора към романа „Левски“ точно това, което Вие споменахте.
Цялата първа част на интервюто четете в книжния ни брой.
Тодор ГРОЗДЕВ
