„Няма го нашият театър в Европа! Гледах постановка на Роберто Кавали – скука!” – казва братът на Петко от хитовия сериал „Капитан Петко войвода”
Антон Демирджиев е един от знаковите пазарджишки актьори, изгубил се от 1998-а на Запад и прекарал дълги години в Италия. Любителите на легендарния сериал „Капитан Петко войвода“ ще го разпознаят като Стайко, по-малкият брат на Петко Киряков, който играе в пет серии. Стихията му обаче винаги е била театралната сцена. Ученик е от класа на Апостол Карамитев, а сред състудентите му са Велко Кънев, Искра Радева, Илия Караиванов (първият Левски в телевизионния театър и Георги Икономов от „Записките…“), Богдан Глишев (Яне Сандански от „Мера според мера“), Юрий Ангелов, Филип Трифонов... Разговаряме с него днес и макар че той деликатно не иска да клейми и громи това, което не му харесва на Запад и на Изток, усещаме емоциите, които клокочат в него и по тази тема.
За сцената на Мелпомена в Пазарджик
О, тя се е доказала през годините! Аз с респект съм слушал съм разкази на актьорите, които заварих, за театъра преди мен през лятото на 1978-а. Част от тях преди това бяха в Пловдив и първоначално искали в Пазарджик да използват залата за репетиции едва ли не. Първият секретар на ОК на БКП Димитър Жулев им казал: „Вижте какво, не мога да ви обърна внимание сега, че трябва да ходя в София. Довечера ще се върна, вие обаче ме чакайте в ресторанта на Острова“. И вечерта идва и сяда при тях. И им казал: „Честито ви театър!“ Така е уредил въпроса (сградата е открита през 1970-а, б.р). Пазарджик е удобно място и тук идват големи столични режисьори. Публика от София и от Пловдив също идваше тук, за да гледа постановките на Крикор Азарян, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов, Николай Поляков, Иван Раев… Преди да дойда тук, 2 години бях по разпределение в Сливен, а после и 3 години в Димитровград. В Пазарджик в трупата заварих мои състуденти – Емил Марков, Димитър Димитров, после дойдоха Кирил Варийски, Бойко Илиев, Максим Генчев. Имаше пиеси, по които сме правили по 60 представления годишно. А тогава салонът беше 700 места. В началото на 80-те имаше постановки, за които хората сами се организираха, наемаха автобус от по-малките населени места, който да ги докара и после да ги върне, но след като са поостанали трийсетина минути да изпият по една чашка вино, да си направят вечерта още по-празнична. Знаете огромния интерес към „Януари“ на Азарян – забранена в София и Пловдив, но после идваха от София рейсове и коли и за „Тит Андроник“, за „Албена“, „Сако от велур“…
За киното
По този път не знам как тръгнах. Имаше си картотека в Киноцентъра, но участието ми в киното не е кой знае какво. Бях още в Димитровград, когато се снима някаква продукция с работно заглави „Земя без въздух“, а сериалът излезе под заглавие „По дирята на безследно изчезналите“, художествено-документален филм за жертвите на „белия“ терор през 1923 г., сред които са Йосиф Хербст, Гео Милев… Имало следовател, който много приличал на мен и като гледали картотеката, ме избрали. Това бе първото ми участие. Бе 1978-а г. и този човек още е бил жив и отива в Димитровградския театър да ме потърси, но аз вече бях напуснал. Но актьори там после ми казаха: „Верно, че прилича на тебе!“
Снимах се в няколко телевизионни филма с режисьорката Нина Минкова. Тя работеше бързо, защото знаеше какво прави.
За „Капитан Петко войвода“
Аз бях Стайко, брата на Петко, и ме убиваха хора на Турчев, стреляйки от засада, когато след обявяването на руско-турската война Петко, по заръка на Русия, охраняваше района от бандитски чети на Синклер и Турчев. Паднах от коня и така завърши 8-ма серия. А Неделчо Чернев - той нервак. Ама голям нервак. Но знаеше много добре всеки епизод, идваше на терена и веднага се виждаше колко добре се е подготвил… Ама аз предпочитах да играя в театъра. В киното, ако не играеш главна роля, всичко е едни парченца, парченца, парченца… И отиваш на снимки да снимаш едно парченце… На мен ми се губеше цялото – не знаеш какво ще стане след монтирането на тия парченца. Докато в театъра – репетициите ти дават повече „въздух“, а и дава по-голяма възможност да импровизираш.
Какво си спомня Антон Демирджиев за учителя си Апостол Карамитев, за Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец и останалите звездни имена на пазарджишка сцена. За самодейността и за гурбета в Италия - четете само в книжния брой на "Знаме".
Тодор ГРОЗДЕВ
