На 5 октомври се навършиха 110 години от началото на Балканските войни. В три поредни броя ви предлагаме спомен (с малки съкращения) на подпоручик Георги Дойчев Делирадев от Панагюрище - участник в Балканската война, превземането на Одрин и пленяването на Мехмед Шукри паша, съставен от внука му полк. инж. Георги Павлов по спомените, разказите и дневника на дядо му, и предоставен на редакцията от Георги Керкеняков.
Продължение от миналия брой
„Всички знаехме, че ще се бием с Турция. Въодушевлението в целия град беше много голямо. На долната чаршия се изви голямо хоро. На него се бяха хванали и мъже – нещо рядко виждано, защото в Панагюрище на хорото винаги участват само жени. На хорото беше и кметът Лука Мареков.
Много доброволци искаха да се запишат във войната. Едно момче от Дошекови плачеше със сълзи, защото не искаха да го вземат войник. Той беше малко сакат, но силно желаеше да отиде. От нашето семейство бях мобилизиран аз и брат ми – Рад Дойчев Делирадев. Той - в Пазарджик, в 27-ми Чепински полк, аз – в Пловдив, в Кавалерийския полк. Брат ми през 1908г. беше кмет на гр. Панагюрище. Изпратиха ни до Цареви сливи. До Пловдив пътувахме с каруца. Аз и Атанас Делин.
Пристигнахме в казармата в Пловдив. Там се видяхме с моя набор Тоско от Батак. Зарадвахме се много. Зачислиха ми кон, който кръстих Боян. Изчакахме няколко дни докато от София пристигне Лейбгвардейския кавалерийски полк с командир Генко Мархолев, също калоферец. Ние попълнихме гвардейския полк с три ескадрона. Имаше момчета от Батак, от Перущица, Клисура и Брацигово. Отправихме се към турската граница. На 5.10.1912г. беше обявен манифеста за войната с Турция. За една седмица 4.5-милионна България мобилизира 400 хил. души.
Командирът ни Генко Мархолев беше кавалерийски офицер,
завършил във Франция. Обичаше да разговаря с всеки един войник. Бяхме горе-долу набори, станахме близки и често общувахме. Минахме на север от Мустафа паша /Свиленград – бел. Г. Павлов/. Насочихме се на изток. Първото ни сражение беше при с. Щит. Турците, сражаващи се челно с нашата войска и в гръб с нашата кавалерия, хвърлиха оръжията и панически побягнаха към Одрин. Второто ни сражение беше на юг от Кавакли /Тополовград - бел. Г. Павлов/. Целта ни беше да се настаним североизточно от Одрин.
Нека кажа, че турското население по селата, през които минавахме, не беше враждебно настроено към нас. Когато минавахме през турските села ни беше забранено да вземаме каквото и да било от тях. Командирът Генко Мархолев казваше, че ние не сме турски башибозук, а елитна българска военна част. Ако някой си позволеше да вземе нещо, го чакаше сурово наказание. Никъде обаче из турските села не видяхме така уредени като панагюрските и копривщенските дворове и къщи.
На 17.11.1912г. беше обявено примирие. Турците се бяха укрепили в Одрин.
Ние бяхме блокирали града и се готвехме да го превземем
Изнесохме се на изток между с. Вайсал и с. Лала паша. Турците протакаха преговорите. Полкът ни беше придаден към Втора армия под командването на ген. Никола Иванов. Той беше много близък с Генко Мархолев, който присъстваше на всички сбирки на командващите. Имахме много време и Мархолев ни говореше за ролята на конницата във войната. Ние бяхме маневрени и можехме да излезем в гръб на противника и да наклоним сражението в наша полза. Когато се налагаше, три ескадрона можеха устремно да навлязат в тила на противника, там да се разделят на ляво и на дясно, и така да се направи път за пехотата. Успехът на кавалерията се основава на ненадейността и на бързината на атаката. Изучавахме и разположението на турските позиции в Одрин.
Настъпи влошаване на времето. Десет дни имаше непрекъсната снежна виелица. Студът продължи цял месец. Ние се бяхме преместили близо до с. Гебилер.
Конете ги държахме във вкопани в земята навеси
За тях там имаше печки. Бяхме въоръжени с късоцевни пушки „Манлихер”, модел 1895г. Пушката носехме на ремък на лявото рамо. Отляво на хълбок – сабята. На гърба имахме торба с патрони, торба със сухари и торбичка със шишенце спирт и превързочни материали. Вечерно време най-напред се хранеха конете, след това войниците. Храната за конете беше овес и от време на време смлени пшеница и царевица. За нас храната беше войнишка чорба, повечето пъти с месо. Командирът Мархолев обичаше да се храни с нас.
Беше заповядал да сервират на него последен, след като сервират на всички войници
Ядеше това, което ядяхме и ние. Отнасяше се към нас бащински. Нощно време минаваше и завиваше някой отвил се войник. Ние бяхме много по-добре от пехотата. Клетите пехотинци правеха навеси от подръчни материали и платнища над окопите и тук там имаха печки. Много народ измръзна и се разболя. Тъй като преговорите за мир се преместиха в Лондон и се затлачиха, използвахме времето да изучаваме крепостта Одрин и нейните укрепления.
Цялата статия - в книжния ни брой.
(Зн)
