За него Пазарджик бе специален като втори Окръжен център на Вътрешната революционна организация
На днешния18 юли ще запалим свещица за Левски и ще поднесем цвете на паметника му. Но сега нека си спомним и за един от най-значимите му изследователи – проф. Николай Генчев. Произнасяхме името на професора с магично преклонение, а ето че изминава 22-та година откакто го няма. Книгите му трябва да се четат и за делото му трябва да се говори, защото и той потъва в безпаметността ни. А каква родолюбива беше атмосферата на февруарските и мартенските дни на 1973 г., когато се заговори за него като за феномен в научните и културните среди. Печат, радио и телевизия тиражираха с необичайна охота появата на неговата книга „Левски и революцията в съвременния свят”. Неговите
нови приносни и оригинални интерпретации за Апостола
по повод 100-годишнината от гибелта му, развълнуваха дълбоко българина. Роденият в казанлъшкото село Николаево успя да грабне обществото и с нашумялата си книга „Франция и българското Възраждане”, но и с цялата си поредица от задълбочени научни изследвания за нашето Възраждане – негова изконна територия.
Израснал в родолюбивата среда, Генчев още като гимназист във Велико Търново показва ерудиция и печели симпатиите на учители и съученици. Всеобщото уважение към секретаря на Учкома на ДСНМ в гимназията Николай е факт. Ненаситен е за знания и в университета в София. Още първите му научни изяви са зашеметяващи и показват автор, който умее да анализира в дълбочина историческите процеси.
Магнетизмът му се подсилваше и от физическата му красота,
артистичен баритонен тембър, закачлива духовитост и предразполагащо чувство за хумор. Те стопяваха ледовете на човека отсреща, опасявал се, че ще срещне високомерие или хлад. Всичко това го правеше любимец и желан сподвижник на колеги, студенти, на познати и непознати.
Случаят ме срещна на живо с този голям наш учен чак на 10 май 1986 г. в родното ми село Лесичово. Там беше поканен за научен ръководител на историческа конференция, посветена на 110-годишнината на Априлското въстание. Помня, че му подарих дебютната си книга – художествено-документалната повест „До хребета на безсмъртието”, и завързахме интересен разговор. Седнахме заедно на софра, а съвсем естествено професорът бе в центъра на оживлението. Знаеше се, че
той обичаше веселите компании,
в които градусите на доброто настроение покачваше обичайно бялото вино. Забелязали това му пристрастие, домакините още с първата наздравица препоръчаха на „другаря професор” да опита домораслия червен еликсир, който зареждал мъжете със здраве и насърчавал дарованието на силния пол. И гостът - какво да прави, може ли да пренебрегне подобен съвет, веднага стисна чашата с примамливо искрящото червено вино. В битов план Николай Генчев беше сроден с чашката още от младите си години, но по думите на хора, които добре го познават, се отпускал само в тесен приятелски кръг. И на мен ми е разказвал, че не е бил чужд и на приятни бохемски прояви. Особено впечатляващо било едно бурно негово гостуване
с близките му приятели и колеги Александър Фол и Георги Атанасов в дома на Людмила Живкова
Там под влияние на алкохола веселите изблици прехвърлят нормалните граници. Чупят се чаши, но любезната домакиня се залива в добродушен смях от поведението на пийналите си колеги-историци и никакъв знак за упрек – напротив, приканва гостите към следваща наздравица. Това е пример колко широко скроена и толерантна е била дъщерята на Първия към понякога налудничавите изцепки и недомислия на своето приятелско обкръжение...
Със самочувствие се опълчваше срещу
самозабравили се партийни велможи,
без страх за себе си и семейството си. Но и немалко „големци” се съобразяваха с него. Така постъпи някогашният първи партиен лидер на Пловдив Иван Панев. В стремеж да укрепва позициите си той кани на дружески разговор гостуващия в града на тепетата професор. Гостът се отзовава и бива посрещнат от топла дружеска прегръдка. Чака го маса, отрупана с множество маркови питиета и вкусни мезета. Скоро обаче най-неочаквано пламва остра полемика в големия кабинет. Чужд на каквото и да е блюдолизничене, Николай Генчев изразява своето негодувание от страшното изоставане на Пловдив и региона в цялостното национално развитие. И без да се церемони, изсипва всичката вина за тези неблагополучия върху главата на своя домакин. Тези смели обвинения попарват Панева и той,
бесен, посочва вратата на „невъзпитания” професор
Сред 10 ноември 1989 г. някои опитаха да използват името му като знаме, но не успяха. Той бе ръкоположен за ректор на Софийския университет. Не подозираше в началото злонамереността на някои нови „демократични” службогонци и с усърдие се зе да демократизира най-авторитетното ни висше учебно заведение. През 1994 г. проф. Генчев освободи ректорския пост, без да напуска любимото си педагогическо поприще, съсредоточи усилията си върху новоучредената политическа сила. Нейното седалище беше на бул. „Витоша” 18, където го открих през януари 1994 г. Посрещна ме любезно, усмихнат. Впрочем той продължаваше да поддържа тесни приятелски връзки с именития преводач и наш съгражданин
Стоян Бакърджиев, като му гостуваше понякога в Пазарджик
Даже Стоян беше публикувал едно кратко интервю с него в „Знаме”.
Потънал в мътните води на обърканото социално всекидневие, проф. Генчев продължаваше да преподава в Алма матер, но всеки следобед посвещаваше на работното си място на „Витошка”. По това време, средата на януари 1994 г., наближаваше годишнина от гибелта на Левски и го търсеха отвсякъде за традиционните възпоменателни тържества в чест на Апостола. Аз бързах да го ангажирам за Пазарджик. Той прие поканата да ни гостува, макар че вече му бяха звъняли от много места в страната. Изрично подчерта, че
предпочита Пазарджик,
защото в него някога синът на Гина Кунчева е създал втория Окръжен революционен комитет във вътрешната тайна мрежа в Българско, а освен това с града и региона го свързват отколешни приятелски връзки. Възползвах се от случая и направих първото си интервю с него, което по-късно бе публикувано във в. „Софийски новини”. А гостуването му на 18 февруари 1994 г. в Клуба на дейците на културата в Пазарджик се превърна в истински празник...
По примера на Левски издигаше в култ принципа за „чиста и свята република”,
отхвърляйки всякакви идеи за монархизъм. „Симеончо - казва той – няма моралното право да се кандидатира за президент. Кобургската династия изигра своята коварна антинародна роля в българската история. Тя причини толкова невинни жертви и страдания, а България изгуби половината от своята територия заради безумната политика на Двореца…” И подчертаваше, че никога не трябва да се забравят заветите на Левски и Ботев.
Бъдещето тепърва ще изравя проникновението на неговите заветни мисли, възгледи, спомени и свидни заръки.
Николай Генчев никога не е бил долюбван от високите етажи на всяка власт. Спомням си, разказвал ми е Евтим Евтимов, колко неприятности е имал с ангажирането си
да редактира „Фашизма” на Желю Желев,
инкриминиран от тогавашната цензура. Никога не се е страхувал да слага главата в торбата.
Видяхме се с него за последен път през ноември 1998 г. в офиса на Конституционния форум, преместен вече на площад „Славейков”. Беше прекарал наскоро тежък инфаркт. Видя ми се позагрубял, посърнал и изнемощял. Нямаше и следа от познатата жизненост и физическа свежест. Не го бяха напуснали обаче добросърдечието и духовитостта. Колегите му бяха предали моя сборник с интервюта с изтъкнати български интелектуалци „Горещи години” – в него бе и първото ми интервю с професора. Той ми благодари за поканата за представянето й, но не можа да дойде заради продължил до късно катедрен съвет. Това бе последната ми среща с него. Отиде си на 22 ноември 2000 г. Изплаках болката си в едно „Прощаване с Николай Генчев”, което намери място на страниците на „Знаме”. Но мислите и трудовете на професора трябва да бъдат преоткривани всеки ден.
Продрум ДИМОВ
Със съкращения. Пълната статия и подробности за гостуването на професора в Пазарджик - в книжния брой на "Знаме".