В поредица от статии във вестник „Знаме” разказахме неизвестни подробности от живота на Александър Стамболийски. Като негов потомък някога не знаех, че фамилията Шушнев е носена и от бащата на бележития земеделски трибун и държавник. А че Стоимен Стамболийски е приел името Стамболийски заради живота си в Истанбул, където имал семейство и двама сина писахме в предишния брой. За този факт ми отвори очите не кой да е, а лично армейският генерал Добри Джуров покрай един опасен избягал затворник. Ето как се случи това.
Бях началник на въоръжена охрана на подобект на резиденцията на ген. Джуров на Витиня. Беше един дъждовен юни, 1971 г. Една сутрин идва шпецът, както викахме на ВКР на поделението. Идва шпецът подп. Резашки и на четири очи ми казва, знаеш ли, Шушнев, че е избягал затворник от Софийския затвор с 20 години лишаване от свобода. От тях само 7 е излежал. Най-вероятно е в този район. Има голяма опасност да нападне войник на пост, за да му вземе оръжието.
А попадне ли автомат в него, може да попилее и сто души…
Описа ми го като нисък на ръст, с гола глава. Сепнах се. Това не го огласих масово, а като разкарвах часовите на пост, поединично ги инструктирах очите им да са на четири.
Минаха четири дена, и на 17 юни, беше много дъждовит ден, и както съм легнал, идва войникът Ангел Бабеков от Панагюрище. Вика, както играме мач, един иде отдолу и как ни виде, драсна на бегом обратно.
А те играят мач на една поляна, а отдолу – пропаст. И аз - на бегом. Взех Бабеков и още един, с автоматите. Вървим по пътеката, а заради дъжда следите от грайферите на обувките на беглеца дълбоки, ясно се виждат. Наоколо табели – „Не влизай! Стреля се!”. Слизаме ние надолу още може би към половин час, наближихме реката, а там една жена пасе биволи. Питам я, бабо, един войник да си виждала наоколо? Нарочно се правя, че търсим войник. Не е войник, вика жената, ами един друг човек мина оттук и тръгна по този път, посочи тя едни шубраци извън речното корито. Как изглеждаше, питам я.
Нисък, с гола глава, отвръща тя. Уплаших се.
Да останем е опасно. Да се върнем, е опасно. Пък и сме писали постова ведомост... И казах на момчетата, ако го видим, вие се отделяте, аз ще раздавам команди за стрелба на различни имена, а вие ще бягате през 8 метра и ще стреляте във въздуха. Да го излъжем, че е в обръч. И по едно време, гледаме го от петдесетина метра, на една полянка полегнал човекът. Войниците тръгнаха наляво и надясно, а аз наближих. Извиках: „Гражданино, изнесете се на десет крачки от раницата!” Той се надигна и посегна да хване раницата. Извиках: „Редник Бабеков, огън!”. И се чу един откос. Аз веднага: „Редник Стоянов, огън!” – и по-натам пак изпука автомат. И докато се кръстосваше огънят, този много се изплаши, пролази и се изнесе. И двамата бяхме много изплашени. Поисках документ за самоличност. Каза, че е в раницата. Започнах да ровя,
но не открих паспорт, а само нож
После в джоба една книжка червена. На борец против фашизма и капитализма. На името на Йордан Николов Йотов от село Липница, Софийско. Роден 1920 година... Казах, извинявам се много, но ние сме войници. Явно не сте човекът когото търсим, но имаме разпоредби и не може да сте в този район. Ще трябва да Ви отведем в Първо районно на милицията в София. Той отвърна: „Ще се подчиня”. И добави, че е бил партизанин и по тези места е воювал заедно с Добри Джуров. По-късно щях да разбера, че това е
заместник-директор на Института по история на БКП,
професор, доктор на историческите науки и член-кореспондент на БАН. От 1978 до 1984 г. Йотов ще бъде член на ЦК на БКП, през 1984 г. ще е избран за член на Политбюро, а през 1986 г. – за секретар на ЦК на БКП. Председател на Комисията по духовните и идеологическите въпроси към Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП и главен редактор на в. „Работническо дело“ от 1977 г. до 1987 г., член е на Държавния съвет на Народна република България от 1986 до 1989 г. Почива през юни 2012 г., а на погребението му реч произнася неговият племенник проф. Георги Близнашки, който 2 години по-късно ще стане служебен министър-председател за няколко месеца…
И какво съвпадение! Излизаме на пътя, а
там минава един трабант
В трабанта полк. Вардин Маринков – партизанин, роден в 1919 г. от Горно Вършило, който е идвал в нашето село Славовица, защото навремето е пасъл козите заедно с баща ми Лозан. Чичо Вардине, аз те познах, обърнах се към него и му казах кой съм. Обясних каква е ситуацията. И закарахме в София другаря Йотов. Но минават 4-5 дена, и Вардин отива и казва всичко на Добри Джуров. Той не можел да повярва. И решил да дойде. Нашият подобект бе близо до резиденцията му, на един връх, но
никога не бяхме виждали генерала
И дойде пеш, с още двама души. Аз му докладвах случилото се, а той каза, добре, добре. Прегърна ме и ме отведе на десетина крачки. И вика: „А сега да ми кажеш ти - Стамболийски Шушнев ли е бил?” Викам, дедо ми е казвал, че са братовчеди, но не знам със сигурност, защото нямам доказателства. „Шушнев е бил”, каза армейският генерал. „А колко километра е влачен Стамболийски с камион”, попита ме. Казах, че дядо е бил чак до 12 юни със Стамболийски, но не ми е казвал такова нещо. Питах го откъде знае за фамилията Шушнев, а той каза, че книгата на Людмил Стоянов за Стамболийски от поредицата „Бележити българи” от 1932 г., преиздадена в 1971 г., го пише. И има снимка на бащата на Стамболийски (бел. ред. известният писател е интерниран в Пазарджик в периода 1940-1941 г.). Говорихме и след около час гостите си тръгнаха.
А какво всъщност стана със затворника, защо и как повишиха шпеца подп. Резашки и как самият Резашки разкри убиеца на кръчмаря на гара Столник - четете в книжния брой на "Знаме".
О.р. кап. Васил ШУШНЕВ
