Съгражданката ни изтичала 735 километра, включително в бури и градушки
ПАРИЖ-ГРЬОНИНГЕН. Младата ни землячка Андриана Бойрикова се превърна в първият представител на Пазарджишко, пробягал маратона в Париж – вторият по големина в света. Чаровната госпожица преодоля класическата дистанция от 42,195 км край забележителностите на френската столица за 4 часа и 8 минути. Над 40 000 души участваха в надпреварата, която в този си вид се прави от 1976 г. (първият маратон Tour de Paris се провежда през 1896 г.).
Андриана Бойрикова е от Пазарджик, завършила е ЕГ „Бертолт Брехт” и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, магистър е по журналистика от университета в Грьонинген, Холандия. Работи като копирайтър за айти компания, има собствен бизнес. Практикува йога от 5 години и тренира бягане на дълги разстояния от сравнително скоро. Живее в Грьонинген.
„Не мога да го опиша с думи.
Човек трябва да го изпита
Аз се разплаках още в началото, на старта, защото беше много емоционално”, казва Андриана. „Участвах не като състезател, а като обикновен аматьор. Моята група започна в 10,15 часа френско време и пет минути преди старта на микрофона една жена започна да ни надъхва. Че сме едни от малкото щастливци, успели да дойдат тук в този ден. Защото много други хора са се контузили по време на подготовката за участие или са се разболели. И звучеше много емоционална музика.
Сълзите ми потекоха, защото бях много горда,
че след тримесечна подготовка съм тук, на „Шанз-Елизе” и Триумфалната арка е зад гърба ми, а край мен са поне 40 000 участници и много зрители.
Самият маратон за мен мина прекрасно. Нямах нито болки, нито спазми. През цялото време тичах, не съм спирала, дори на пунктовете. Те бяха на всеки 5 километра, а аз си взимах водата тичешком и така си я пиех – бях се подготвяла за това.
Психически обаче стана много трудно след 32-и км
Очаквах го, бях го тренирала, но изведнъж страшно ожаднях. А знаех, че трябва да приемам храна и вода преди да изпитам глад или жажда. „Ако не го правиш – край”, казваше треньорът. Буквално буца заседна в гърлото ми, а устата ми пресъхна. И в следващите 3 километра тичах с една тиха паника. Изведнъж в главата ми нахлуха всички лоши мисли. Същевременно все повече хора около мен ходеха. Нямаха енергия. Някои явно имаха болки. Това обикновено се случва след 30-я километър. Тогава си казваш: „Може би и аз трябва малко да походя… След това ще стане по-лесно…”
Но аз не трябваше да ходя
Тичах и нямах търпение да стигна следващия пункт. И когато накрая сграбчих едно шише, тичах с него от 35-и км чак до края, от страх да не ме сполети отново такава силна жажда… Финиширах и нямах никакви болки, даже и след това. И сега съм готова за следващата тренировка”, смее се Андриана.
Финалът бил не по-малко емоционален от старта. Тя се обадила на приятеля си, който бил в публиката и я подкрепял по маршрута.
„Беше на две места и ми махаше. Обадих му се, защото
имаше хиляди-хиляди хора на финиша
Той не ми вдигна и тогава се обадих на родителите си. Майка ми плачеше. Аз също се разплаках… Бях в еуфория. И се гордеех със себе си и от това, че те се гордеят с мен. Взех си медала и тениската, намерих приятеля ми и всичко това ми беше като в мъгла…”
Андриана е изключително щастлива и от времето си на пробега, за което го изтичах.
„Не си бях поставяла някаква цел. В предишните състезания, полумаратони, винаги имах конкретна цел и никога не я постигах. И бях разочарована. Сега исках да се насладя на преживяването и не си поставих време предварително. Но бях много дисциплинирана по време на подготовката.
Бях изтичала в тренировки 735 километра от януари насам
От една година тренирам в клуба по лека атлетика в Грьонинген. Тренирам с група. Реших го след като изтичах първия ми полумаратон през май 2021 г. (за него се подготвях изцяло сама). Беше малък, със 70 участници, 21 км, благотворителен в полза на хората, болни от рак. В клуба срещнах вдъхновяващи атлети и треньори – хора с всякакви професии, и съм щастлива, че съм част от него! Изготвиха ми индивидуален план и от първата седмица на януари започнах. Четири пъти седмично, вечер след работа, както и всяка събота и неделя. Беше много интензивно. За целия период не пропуснах нито една тренировка – 49 тренировки. Водех си маратонски дневник и записвах пулс, зона на тичане, разстояние...
Но голяма част от подготовката за един маратон е и почивката
Тогава е периодът на възстановяване. Възстановяването и храненето ми също бяха интензивни. Седмица преди маратона не се натоварвах и се надъхвах, че 42 км са нищо за мен, защото съм изтичала 735. Това ме държа психически до края в Париж. Защото за разлика от тренировките, където бягах по 20-25-30 км, сега не слушах музика или аудио книга. Исках да бъда в някаква си моя зона и оставих слушалките преди старта. Но събитието бе грандиозно!
Самата публика бе уникална
Хората, които викат и те надъхват на френски… Оркестрите, които свирят… Щях да пропусна всичко това със слушалките. А и бях за пръв път в Париж. За пръв път виждах емблематичните му забележителности на живо. Е, докато тичах. Но например гледката на Айфеловата кула отляво, между 25-я и 32-я километър по брега на река Сена, няма да забравя никога. А и времето бе перфектно - слънчево и студено, между 1 и 3 градуса, без вятър. За разлика от зимното време в Холандия от подготовката ми. От тренировките ми 80 процента бях в дъжд, страшен вятър,
няколко пъти в буря, а 2-3 пъти ме валя и град
Но не спрях. Сложих ръка над главата, за да се пазя от ледените кубчета. После в клуба ми казаха, че не съм добре… Но аз калявах имунитета и психиката си, за да не може нищо да ме сломи. И бях готова да бягам в Париж и при такива условия.”
Следващото предизвикателство за Андриана Бойрикова вече е факт. „Догодина. В друг маратон. Ултрамаратон от 50 км е, но не по асфалт, а в горска пресечена местност. И ще е много красиво, защото ще бъде в резерват и природен парк. Ще продължа да тичам. Искам да кажа на читателите на „Знаме”, че тичането е здраве, и физическо, и психическо. Аз започнах да тичам толкова много с идването на пандемията. Усетих, че тя влияе негативно на психиката ми. Така че хора, тичайте. Още с излизането от дома, това ви освобождава. Добре е да вдигнем глави от телефоните и да потичаме. Дори за час.”
Дочо ЧАНЕВ
