Щастливият край е възможен, иначе няма смисъл
В сряда Георги Връбчев представи новата си книга „Акорди” и в Пазарджик (рецензия за сборника поместваме отделно). Музиката е крайъгълен камък в житието и творчеството на писателя, който работи като нотариус в Пещера. Той скромничи, но наистина е приятел с пауър метъл легендите от Manowar, а „Епизод” пеят негови стихове.
- Георги, в турнето за премиерата на книгата, държиш и на обратната връзка с читателите. Кой е най-обичаният разказ от „Акорди?
- Да, пътешестваме с „Акорди”. Много е различно. Всеки град е специфичен като светоусещане и отношение към литературата. Всеки човек във всеки град има своя субективна гледна точка и това също е нормално. Разказите също са различни и провокират многоцветни реакции. „Свободна”, „Рокендрол”, „Тъгата” и „Песента на глухара” като че ли са най-дискутираните, „Коледа”, Стела”, Вендета” - също, зависи накъде ще ни отведе разговорът.
- Героите, които се срещат в първия разказ, са на път да се съберат в последния. Не си ли се изкушавал да им размениш местата с риск да ни лишиш от хепиенд-привкуса?
- Честно казано – не. „Свободна” „доведе” със себе си „Рокендрол”. Идеята за него отлежаваше дълго, но историята, такава, каквато е в момента, се появи от мъглите, докато пишех „Свободна”. Почти физически почувствах как заключващия механизъм плавно попада на мястото си, ключалката изщрака и вратата към „Рокендрол” се отвори. Говоря образно, но това е истината. Такова е усещането у мен, когато идеята е готова за пътешествие по белия лист.
- Възможен ли е в живота щастливият край или думата „край“ обезсмисля въпроса?
- Според мен е възможен. Трябва да е възможен, иначе няма смисъл. Все пак повечето от нещата са временни и е добре, когато свършват мажорно. Предпочитам да мисля за края като за свобода за ново начало. Житейски, по пътя напред, имам пред вид. „Път започва там, където друг свършва”, пише Джоуи ДиМайо и пее Ерик Адамс в „Господаря на вятъра” и аз наистина вярвам в това мото.
- Свободата и рокендролът са синоними в сборника ти. Но рокендролът отдавна е „шоубиз“, сиреч свобода в комерсиални вериги. Това не е ли малко угнетяващо?
- Със сигурност пречи на творческия процес в определена степен. Зависи от усещането за рокендрол у сътворяващия го. Доста музика се „удави” в морето от пари и велики изпълнители, се препънаха неведнъж на кръстопътя между музиката и безграничния хедонизъм. В крайна сметка това е въпрос на личен избор, светоусещане, чувство за баланс или неговата липса. Примерно Алис Купър е перфектен – никога не е спирал да прави едновременно и истинска музика, и пари.
- Виждаме световния ред в разкази като „Метаморфози“ и „Свободата“. Само изкуството ли може да ни позволи да зърнем Свободата? Какво още?
- Изкуството винаги трябва да бъде и коректив. Тревожен камбанен звън или пищяща аларма, когато е нужно. Напоследък периодите между подобни моменти на нужда се скъсяват все повече и повече. Балансът е торпилиран отдавна, съзнателното блокиране на възстановяването му никога не спи и се надявам някой ден да не се окаже, че е прекалено късно.
- В разказа „В събота“ седем току що прогледнали кученца спасяват героя от самоубийство. За какво нямаме очи в забързания делник?
- За себе си и за това, от което има нужда детето в нас.
Тодор ГРОЗДЕВ
Цялото интервю - в книжния брой на "Знаме"
