Георги Връбчев е млад писател, но вече станал известен с поезия и проза сред немалко читатели. Роден през 1976 г. в София, израснал в Пещера, той е по образование юрист и работи като нотариус в родопския град. В последните години усилено твори в областта на прозата, като не спира да интригува читателската общественост не само в Пазарджишка област, а и в страната и чужбина. Освен регионални, негови са и
няколко международни литературни награди
в Салерно (Италия) и Израел. Срещите с читателите в цялата страна говорят за таланта му. Член е на Съюза на българските писатели, автор на поетични и прозаични творби. Негови са книгата с новели „Някъде… там… някъде“ /2008/, „Заветът на викинга“ /2017г./ и „Акорди“ /2021г./.
Още с първата си творба „Някъде… там… някъде“ Връбчев направи силно впечатление с търсенето и намирането на
случки и събития от живота,
като разкрива задълбочено, прецизно и философски човешки взаимоотношения и одухотворяване на природата. Авторът разсъждава за смисъла на живота, думите му носят идеята за борбеност в осъществяване на мечтите на човек.
Връбчев не е изоставил своите младежки мечти. В новата си книга с разкази „Акорди“ той обединява привлекателни образи на мечтаещи млади хора, които се сблъскват с недостатъците в живота, с психическата неуравновесеност, породена от реалността. Неговите герои са преплетени с проблемите, успяват или не успяват да се борят, но неминуемо в душите им остават белези на победа или неудовлетворение. Те съжителстват с природата и животните, побеждават или страдат, чувствата им са разнолики – всяващи надежди или отчаяние. В постъпките им, в мислите им
преобладава въпреки всичко оптимизма
Техният свят е нужната на младостта търсена любов и свобода, към които те политат даже в неизвестното.
Разказите в „Акорди“ са 15 на брой, като някои от тях приличат на новели като обхват на повествованието. Това са различни истории от живота, като условно могат да се разглеждат многопланово. Основната тема е младостта и нейните житейски проблеми, сблъсъкът с реалността и протичащите от това разочарования или постижения (“Свободна“, „Тъгата“, „Коледа“, Стела“). Тук почеркът е мелодичен и отговарящ на емоционалните състояния на героите му. Девойката–музикант е отчаяна, но се бори с живота, защото музиката й дава сила. Но какво ли иска да каже авторът с последното изречение: „Съблякох се, затичах се към ръба и полетях.“ Дали към щастието или не? Или може би е оставен читателят сам да отгатне?
Екатерина ДАНЧЕВА
Цялата рецензия - в книжния брой на "Знаме"