Тя просто не иска да е сама, но нейната участ имат хиляди стари хора
ПАЗАРДЖИК. Хиляди самотни хора в областта са хванати в капан във времето на пандемия. Разбираемо е, самотниците, и то възрастните, са много повече, но най-засегнати са тези, които са разчитали на един-единствен съсед, роднина, приятел или обикновен познат-доброволец. Стига в момента да не е карантиниран, болен, починал… От ноември насам „Знаме” посредничи на стара и самотна жена, която ни потърси с апел да й помогнем.
Не сме искали да правим социален експеримент
Само да намерим жена, която да съжителства с нея в апартамента й в центъра срещу символичен наем от 50 лева – защото пенсията й е мизерна. Пуснахме обява и за това време ни се обадиха много кандидати – много жени, търсещи баби за гледане (защото особено сега е времето на самотните стари баби). Но и мъж, търсещ сродната си душа. Мъж, търсещ подслон, защото е изгонен. Мъж, търсещ „дружинка” („На нашата улица зад джамията сме много такива”, каза човекът). Жена, натирена от мъжа си и останала на улицата с двете си деца. Жени без покрив, но с дете. Жена, искаща да дойде в града, защото селото вечее затворено за нея… Друга жена със сходна съдба, която не иска повече да живее при старите си родители. Все хора, също на свой ред самотници. Междувременно животът се отрази на баба Вера (ще я наричаме така) – и тя вече се нуждае от жена, която да живее безплатно при нея, но без наем. Защото жената от Българския червен кръст си върши добросъвестно работата, но идва веднъж дневно и макар че остава повече отколкото службата й налага, след като затвори вратата, баба Вера остава сама с болежките и страховете си. Ето и нейният разказ, прекъсван често от плач и хлипове. Разказ, който не е само неин.
„Не съм оттук, от Хасковско съм... Имах един син. Той почина на 54 години. Имам внуче, но нито го познавам, нито те ме познават. Никой не се интересува за мен. (Плаче.) Никой не ми е отворил вратата. Останах така след като почина мъжът ми и 20 години вече съм сама. Синът ми живееше при жена си, но ми беше много сърдит, защото му казах веднъж: „Виж какво, това момиче не е за теб. А и бащата е пияница, майката – развратница.”.
Оттогава се обиди и 25 години, докато почина, не ми стъпи в къщата
И като почина, нито се обадиха, ни нищо… (Плаче.) Това е една тъжна история, не искам да Ви я разказвам… Беше 2013 година. Една приятелка от Крумово – знаеше, че съм си счупила крака и лечението е продължително, и искаше да дойде да ме види. И ми се обади: кога да дойда да те видя? Викам, ела, Рени, ама поне за 3-4 дена да постоиш, защото съм се затъжила. И тя дойде. Вечеряхме. Бях готвила сърми. Имаш ли сода бикарбонат, че ми стана тежко от сърмите, попита ме тя след вечерята. Ама аз се бях залисала и забравих да й дам. Легнахме си.
На сутринта отидох да я вдигам. Тя студена
Тя починала. (Плаче). Не знаех какво да правя! Аз – сам сама! В момента не можеш да разсъждаваш! Въртях се,въртях, разтреперена цялата, рекох си, Веро, бързо да се обаждаш на „Бърза помощ” – никой друг няма да дойде да те оправя. И дойдоха от „Бърза помощ” и установиха, че преди 5-6 часа е починала. Примолих им се да я вземат в моргата и те се съгласиха… Много време мина, цяла година не можех да се оправя от шока. Като се посъвзех, реших да си потърся дружинка на стари години. Други жени се събраха с мъже на такива години, а на мен никой не ми отваря вратата…
Дадох обява във вестник, че търся сродна душа
Един мъж ми се обади от София. Няколко пъти говорихме по телефона. Представи се, че е полковник, че взима добра пенсия (моята пенсия е малка), а той изглеждаше културен човек. И реших да се запознаем. Аз отидох там у една приятелка на гости и с него се срещнахме в градинката до блока на моята приятелка. Той ме попита къде живея, имам ли жилище, колко е голямо. Аз му обяснявам – всичко му обяснявам, защото съм почтен човек и никога не лъжа. Поговорихме, разделихме се, а приятелката ми вика (тя скришом го видя, уж излезе да отиде до супера): „Верке, този изглежда голям мошеник! Аз съм работила в МВР и съм имала служебна работа с мъже като тоя!”. Така ми каза. И какво мислите? Един ден той идва в Пазарджик и звъни на вратата. Няма да забравя датата – 8 юли 2017 година. Отварям и първо едва го познах, защото го бях забравила. Той влезе, огледа се, ухили се и вика:
„Оооо, ти си богата жена! Можеш да ме храниш и издържаш!”
Чудех се шегува ли се? Сега треперя като се сетя. А тогава мислех, че ми прави комплимент. Веднага се настани в хола. А спалнята е с портал и не мога да ходя дотам. Той ми каза, че диша с машинка. И че има двама синове, че живеел на квартира. Че има 600 дка земя и търгувал с ниви... Пък аз в тоя бранш съм 30 години и много добре знам какво значи ниви и декари. Бях експерт. Настани се той, а аз мислех, че ще стои един-два дена и ще си отиде. Страхувах се, че тая машинка всеки момент може да изключи и
пак трябва да викам Бърза помощ и после моргата
А цяла година не можах да дойда на себе си след като приятелката ми почина вкъщи. И викам, ако умре непознат човек, ще мислят, че ми е бил любовник, а пък аз едва го познавах! Страхувах се, но не смеех да извикам полиция, защото може да се уплаши, да падне и да умре. Въпросът е да не падне в моя апартамент. Затова реших да мълча и да не го заговарям. Да изкараме така до сутринта и ще го помоля да си ходи.
А на сутринта той идва в стаята ми, съвсем гол!
Ако лъжа – да не мръдна от мястото си!
Върбан ВИЧЕВ
Цялата статия - в последния книжен брой на вестник "Знаме"
