Специалистът от Розово и треньор в ХК „Панагюрище” навърши 70 години
ПАНАГЮРИЩЕ. Един от треньорите на хандбален клуб „Панагюрище” Георги Атанасов навърши 70 години на 22 януари. Създателят на хандбалната школа в града бе поздравен и от „Знаме”. Роденият в Розово, Брациговско специалист се занимава със спорт 48 години, но и сега е неудържим, когато момичетата играят.
„Много съм емоционален по време на мач. То е влизане вътре, ритане на кво ли не – на топки, на каквото ми попадне. А съдията ме наказва къде с червени, къде с жълти картони. Веднъж, беше в чужбина исках да вадя отбора, па момичетата ревнаха: „Не, не, не! Нема!“.
И аз ритнах една топка, та отиде в Дунава
И не можахме да я извадим. После децата пак реваха и се сърдеха, че нямаше хандбални топки тогава. Чудехме се от чужбина как да си откраднем по някоя”, смее се юбилярът.
Река Дунав помни и други случки. Как хандбалистите вместо в Хърватия се озовали в Словения, като я преминали, но бързо разбрали грешката и не закъснели за състезание. Като спортен организатор в МОК „Медет“ участвал на състезание на миньори-металурзи по ски ориентиране на Пампорово. „Пущаме се, тръгваме, а тук, а там – в това-в онова дере… Мина някое време, финиширам аз на поляната… О, то няма никого! Състезатели, съдии – всички са си отишли. Намерих ги чак в ресторанта…”
Георги Атанасов има чувство за хумор, но всъщност е изключително организиран. По повод 70-годишнината му сега председателят на Общинския работнически спортен клуб Иван Симеонов му връчи почетна статуетка за приноса му в работническия спорт през годините.
Кариерата на Атанасов започва с футболния отбор „Червените рози”,
където са с първия му братовчед Борис Влахов, който чукна 70 години през 2020-а. После Влахов, който е създател на школата по тенис на маса в Панагюрище, го вика в средногорския град.
„Отидох заради него и заради другаря Иван Симеонов, тогава зам.-областен председател на БСФС. А като физкултурен организатор на МОК „Медет“-Панагюрище започнах още през 1974-а. Тогава работническият спорт бе на изключително високо ниво.
Но аз попаднах в Панагюрище неслучайно
Бях много активен спортист. В леката атлетика бях един от фаворитите в окръга на 800, 1500, 3000, 5000 метра и ненапразно тогавашният треньор Димитър Ангелов-Шики от Пазарджик ми пращаше още като ученик планове да се готвя. Ама аз се готвех основно по баирите. Влахов беше в Елшица, но също към МОК „Медет“ и участвахме с отбори предимно в работнически републикански първенства. Успях да изведа нашия комбинат на призово място в страната – не само при миньорите и металурзите. Тренирах ги в различни видове спортове – в състезанието „Здрави, силни, работоспособни“ бяха застъпени почти всички спортове – и плуване, и колелета, и палатки... Ние имахме отбори по баскетбол, по волейбол, лека атлетика… А през 75-а даже взех, че се ожених...”
Стойна Пенчева (Тони) е от Стрелча и за тези години колко пъти е оставала сама – само тя си знае. Пет години след брака Атанасов е извикан от един от директорите на „Оптикоелектрон“, напуска Панагюрски колонии и се установява в Панагюрище.
„Дадоха ми апартамент и по-голямо заплащане. И видях, че Панагюрище не е Панагюрски колонии”, казва той. През 1982 г. работническият отбор по футбол на
„Оптикоелектрон“ става републикански шампион и настава истинска еуфория
„Финалът се игра в Правец - за първото място победихме отбора на пивоварната на „Загорка“ в Стара Загора. Посрещането в Панагюрище бе нещо уникално! Специално за хандбала – в града тук се играеше леко, предимно в училищата. Понеже имаше един учител по физкултура в едно от тях, Васко Ангелов. Той е дал прохождането на този спорт, но на училищно ниво.
Но аз реших и направих отбор по хандбал за жени
- на работническо първенство, и се представихме много добре. Минахме през областно първенство, окръжно в Пазарджик, оттам в София играхме финали на републиканско до стадион „Васил Левски“. След това пак имаше един финал на жени в Хасково. Но през 1984-а реших, че трябва да направим отбор, който да играе в „Б“ група. Ходих във федерацията и дадох заявка за участие. Вместо да ми откажат, те ми предложиха да вземем домакинството и на квалификацията в Панагюрище. Обаче там нямаше подходящо място, освен на асфалтовата площадка в гимназията. Дойдоха „Люлин“, „Мездра“, един благоевградски отбор… Ние станахме първи. „Гръбнакът“ бе от „Оптикоелектрон” плюс момичета от училище.
Влязохме в „Б“ група и до ден днешен не сме изпадали по-надолу
Бях сам, не беше никак лесно, „Б“ групата бе много силна, но Панагюрище се превърна във водещ клуб в хандбала. Така, както е в тениса на маса, самбото, леката атлетика, таекуондото. Доведох в Панагюрище едно-две момичета от Хасково, от Пловдив, да водят подготвителни групи, но може би очакванията ми към тях бяха прекомерни… В един момент отборът остана само от панагюрки. През 1991-а, благодарение на Иван Симеонов, бях приет във ВИФ „Георги Димитров“ (сега НСА) за треньор по хандбал. И заедно с едно момиче-хандбалистка, минало през всички възрасти –
моята колежка треньорка Любка Карагьозова,
успешно ги завършихме. Две години по-късно започнаха да се създават самостоятелните клубове. Така през 1994-а ние направихме панагюрския клуб по хандбал. Но от 74-а до 94-а не спирахме да работим с подрастващите групи. Създадохме две-три отборчета, но центровете в Южна България, които ни бяха конкуренти, бяха силни. Някога не можехме и да си помислим да преодолеем отборите от Поморие, Бургас, Хасково, Гълъбово, Пловдив, Баня (Карловско), но полека-лека започнахме да ги бием. И сега е обратното – другите ги е страх от Панагюрище. Целта ми бе да изградим основата на пирамидата и оттам да завършим върха – от най-малките до най-големите. И това се случи.
Да работиш с жени никак не е лесно
Особено като се появят хормоните и гаджетата. Но при нас имаше един по-голям проблем. Къде да се играе? Малко след създаването на клуба ходихме на квалификация за влизане в „А“ група и една година играхме в елита. Но поради липса на място отпаднахме (само в Пазарджик на „Зоната на здравето“ имаше подходящ терен, но не ни разрешиха и една година играхме в Баня, Карловско). Искахме да пробием силните центрове при подрастващите, за да отидем на финал. Което бе почти мисия невъзможна. Но през 1998-а го сторихме. С 12-годишните играхме финал на едни плувни площадки в Плевен.
И станахме републикански шампиони!
Никой не можеше да повярва. Бяха осем отбора и на финала категорично бихме домакините. И цялата общественост в Панагюрище погледна с други очи на спорта хандбал. Ние пък търсехме и международно участие. Направихме един турнир тук – поканихме отбори от Сърбия и Македония и на зрителите им хареса.” Още преди това обаче Атанасов е решил да направи открита кортова хандбална площадка. „На стадиона имаше игрище за тенис на корт и благодарение на кмета Марко Мечев я направихме. На приятелски начала. Оттогава я поддържаме много добре и при хубаво време сме на нея. А иначе започнахме да правим международни срещи и тук, и навън – в Белград, в Братислава, Кавадарци, Скопие, Александруполис… Преди пандемията
в продължение на 13 години участвахме в открито първенство в Италия
– в Терамо, където ни приемат все едно сме местен отбор. Там сме ставали и първи, и втори, и трети и четвърти… Радвам се, че в момента хандбалът е на друго ниво. Изградена е основната пирамида.”
Дочо ЧАНЕВ
Цялата статия - в книжния брой на вестник "Знаме"
