„Тротоар” означава издигнато място от двете страни на пътя близо до къщите за движение на пешеходци. Така пише в тълковния речник на българския език. Подобно е определението в учебниците по архитектура и градоустройство. Да ама не, както обичаше да казва доайенът-журналист Петко Бочаров. Пазарджик има много издигнати места от двете страни на улиците и булевардите, построени за тротоари, но невъзмутимо използвани за паркинги на хиляди леки и не съвсем леки коли, за складове на хранителни магазини, за кафенета и ресторанти на открито, за складиране на строителни отпадъци, за поставяне на рекламни пана и за какво ли още не. Преди 90 години съветските сатирици Илф и Петров бяха предвидили сивата автомобилизация и мъченическия, изпълнен с рискове и изненади живот на пешеходеца. Майките с детски колички, едрогабаритни лелки, баби с патерици, мъкнещи пазарски чанти на колелца, дядовци, младежи, вторачени в телефоните, буквално да слаломират по тротоарите. По-нервните тръгват по платното за МПС и отнасят солени ругатни от шофьори. Които преди това са паркирали возилата си на тротоарите. Общината и пешеходците се борят упорито срещу тротоарното паркиране. Изграждат се нови паркоместа, поставят се ограждения, предупредителни пътни знаци. С цел опазване на тротоарното пространство граждани трупат камъни, автомобилни гуми (сега и гумите ще са кът след сключването на договора за извозването им от общината), туби с вода. Използват се саморъчно направени надписи от рода на: „Пукам гуми!”, „Моля не паркирайте!” и „Вулканизаторът е далеч!”. Нерядко възникват словесни и ръкопашни схватки за неправилно паркирани по тртоарите МПС. Положението вместо да се влошава става още по-зле, както биха казали шегобийците-оптимисти. Броят на колите нараства. В новите жилищни сгради се строят по 30 апартамента с по три гаража, превърнати в магазини или кафенета, но всяко семейство има по два, че и по три автомобила. Не се вижда краят на мъченическия пешеходен живот. Паркирането се превръща във висше изкуство и се паркира на най-невероятни места. Пространството между Съдебната палата и Абаджиевата къща, провъзгласена за защитен архитектурен паметник, е запълнено от безразборно паркирани автомобили, които пресичат тротоара, излизат на една от най натоварените улици и разнасят кал и прахоляк. А близкият паметник на гениалния бас Борис Христов и ни напомня, че и ние сме дали нещо на света. Че „европейци сме ний, ама все не дотам."
Михаил ТОДОРОВ
