След късния си дебют през 2013 г. със стихосбирката си „Полет в синевата“ Борис Стоянов издаде и втора – „В далечното някога…”, с която, изглежда, доказва не само афинитета си към лирическото слово, но и упоритата си съпротива срещу времето, което постепенно отнема младостта ни, мечтите ни, надеждите ни. Ето защо една от главните теми на поезията му е неумолимият преход от младостта към старостта - а тя е нежелана, защото „сили в мен/напират още/и чувам още повика на младостта; и идва, „потропвайки с бастун“, като отрезвяваща изненада, като коварна измама. Когато неизбежното дойде, лирическият говорител на Стоянов има една молба:
…от живота
милост ще поискам,
да не пълзя поне на колене.
„Вятър в косите“
Мисля, че тук не става дума само за физическа безпомощност, която уронва човешкото ни достойнство и ни прави ненужни; „молбата“ има и метафоричен смисъл: да останем верни на себе си! Да не изгубим „пламъка в очите“ и „образа на младостта“ („Надежда“).
Мотивът за изтичащото време е най-впечатляващо изведен в стихотворението „Обратно броене“: „Тиктака/на живота часовникът/ вечен/и дните безпощадно брои“.
И ето поантата:
И няма спасение,
няма!
Дори и будни –
в сърцата ни
часовник тиктака…
И няма спасение…
Това минорно настроение е приглушено, понякога поддаващо се на отчаяние, но неочаквано измествано от оптимистични надежди или пък самоиронични решения. Като желанието му с хитрост да влезе в рая („Пътят към рая“) или пък да направи сделка с дявола: „Спри се за миг/забързан живот!“ – „Ще платя,/ако трябва с душата си/даже,/колкото и много от това/да боли“ Спогодбата е за „отсрочка малка/на преброените/дни“(„Спогодба“). Или пък просто да му удари сто грама ракия и да преглътне тревогите „като хапка/мезе“. („Щом изгрее денят“). Но някъде пред нас, по-надалеч или по-наблизо, има гара, която е последна, и ни чака – неотменна, безстрастна, сурова. При нея няма „транзитно“ минаване, а билетът ни е еднопосочен („Последна гара“). И сега е времето, преди да пристигнем на мястото, откъдето никой не се е връщал, да погледнем назад, да преценим стореното от нас. В този смисъл поемата му „По пътя“ е равносметка на изминатите житейски пътища, на неизбежните провали и техните уроци („препъвах се и падах“). И когато неизбежното наближава, трябва да имаш куража да призовеш връстниците си, преди да минат „под обратната страна/на тревата зелена“, да коленичат „пред олтара на времето“ и прошка да поискат от децата си, да се случи този винаги труден разговор между поколенията, между деца и родители („Прошка“). А когато се срещнете, да вдигнете наздравица и да си спомните за ученическите си години, за бала „възторжен“, за младостта, „щастливо изгубена“(„Наздравица“). А загадката на БЪДНОТО ще роди особени прозрения за него. Ако в стихотворението „Мечтание“ има заявено неясно знание за очакваното, то в „Прераждане“ желанието е разкрито – нека да се прероди в „плодно дърво“, което да дава плодове и да прави сянка, да е полезно за хората.
В годините на житейската си есен все по-често се връщаме в спомените си към детството си; то е най-личният етап от живота ни, своеобразният чип на нашата идентичност. За Борис Стоянов това е любимият му град, това е река Марица, бреговете й, това е остров „Свобода“, неговата Итака:
Тъгувам за теб,
мой остров Итака,
с прикрити
в очите сълзи.
За хлапето,
пораснало в тебе, тъгувам,
което пак в теб
се завръща,
но с побелели вече коси.
„Пораснало детство“
Няма как СЕГА да е равнозначно на НЯКОГА – и поетът носталгично се врича в любов към града на неговото детство („Миниатюра за Пазарджик“), припомня ни есените край Марица („Есен край Марица“), тополите, върбите, врабчетата сиви и гугутките от миналото („Старият бряг на Марица“). И, разбира се, това не е само меланхолична реминисценция, а горчиво примирение с времето, което не търпи застой.
В стиховете на Стоянов читателят ще припознае собственото си минало и настоящето, което задава вечните въпроси за смисъла на живота и тревожната надежда „някога да заблестим в небесата като малки звезди“.
И още нещо, което е негово лично прозрение: Словото е спасителна алтернатива и надежда за духовно безсмъртие, романтично предчувствие за наследство, което няма материална стойност; то е контрапункт на смъртта, която никъде не се споменава, тя е неприемлива дори като буквено означение, което може да има фаталистично въздействие.
