Един от най-даровитите и популярни поети на нашето съвремие, Иван Динков, написа:
„След съвестта и стиховете
Едва ли има трети ад...“
Тези негови думи звучат като особен надежден ключ, който ни отваря вратичката към неговата дълбока философска, творческа и човешка същност. А забележителното му присъствие се оказа водещо в течение на повече от четири десетилетия в нашия литературен свят.
На 26 август времето отброи 90 години от появата му на бял свят в с. Смилец, Пазарджишко. За жалост той си отиде от нас преждевременно – на 23 януари 2005 година.
Неслучайно за него, поета от Смилец, както е известен, са писали, мнозина. И съвсем естествено е всеки да подхожда по различен начин при оценката на личността и творчеството му. Но така или иначе, всеки прибавя, кой повече – кой по-малко, нови щрихи към неговия портрет. С тези мои твърде скромни редове
нямам намерение да предлагам задълбочен аналитичен литературно-критичен очерк
Възползвам се от неговия недоживян юбилей, за да върна нашите съвременници към някои значими страници от неговото битие. А за това ми помогнаха многобройните срещи и разговори с поета в продължение на няколко десетилетия, отразени и в документално-мемоарната ми книга „Иван Динков – отблизо“.
А да се пише за Иван Динков, е наистина нелека задача, както никак не е лесно да се вниква и интерпретира целокупното му творчество. Но труден е и житейският му път, тръгнал от будното средногорско село, напускайки бедното семейство на баща си, бай Динко Налбантина, за да учи право при непоносима мизерия в големия столичен град. Макар че грабва в ръцете си диплома за юрист, загърбва завинаги професията на Темида. Излага на риск крехкото си здраве, подкопавано от постоянна оскъдица и хронично гладуване в средата на млади творци-съмишленици – Михаил Беберов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Любомир Левчев, Никола Инджов и други прокудени сподвижници,
обитаващи спасителния „таван“-убежище на столичната ул. „Иван Рилски“ 30
От това мизерно свърталище приемат първите си уроци по изящна словесност и Коста Павлов, Христо Банковски и други талантливи представители на нашумялото някога така наречено „Априлско поколение“.
Загърбил всякакви несгоди, младият Динков, макар и преглътнал немалко огорчения, прегръща окончателно лявата идея, постъпва на работа като редактор през 1958г., междувременно печата и първите си стихотворения във в. „Народна младеж“. Не закъснява и дебютната му стихосбирка „Лична карта“ /1960/ и впечатлява силно читателите. Повлиян от героиката и романтиката на антифашистката борба, издава забележителната си поетична книга „Епопея на незабравимите“/1963/, която
буквално се разграбва по книжарниците,
посрещната възторжено и от литературната ни критика. Издава и популярните за онзи период биографични очерци за Атанас Манчев и Стоян Мураданларски, и „Докосвания до България“/1974/. Редакторът от „Партиздат“ се насочва постепенно към работа над произведения с насъщна и актуална проблематика. Така се раждат шеметно завладяващите му „На юг от живота“/1967/, „Хляб и трохи“/1970/, „Антикварни стихотворения“/1977/, „Почит към литературата“/1980/, „Моминството на войниците“/1983/, „Цветя за махалата“/1984/. В тези издания Иван Динков наистина показва внушителния си ръст на завладяващ литературен творец,
атрактивен със смелото си оригинално перо,
и в тематичен, и в художествено-естетически аспект. Истински бум през 1986 г. предизвиква в читателските ни среди излизането от печат на автобиографичния му роман „Навътре в камъка“. В него авторът ни пренася в трудната и напрегната атмосфера на своите преживелици като студент, в семейно-битовите си несполуки и разочарования, но и в неотстъпния си стремеж за писане.
Твърде ласкаво посрещат неговото силно впечатляващо творческо „нашествие“ в родния ни литературен свят още с първите му успешни изяви Добри Жотев, Борис Делчев, Александър Геров, Яко Молхов и мн. др. Да не говорим за огромните усилия, които положи по-късно Никола Иванов за популяризиране на неговата личност и нови творчески издания.
Това, бих казал,
гостолюбиво, възторжено приемане на словото му,
отприщва бентовете на завирената енергия в творческия му потенциал и през следващите години сътворява внушителна поредица от нови заглавия – „Повторения“/1990/, „Проверка на каруците“/1990/, „Славянски псалми“/1991/, „Поетични самоубийства“/1993/, „Покрай кадифето“/1993/, “Урна“/1996/, „Спазми от отечеството“/1999/ и много други произведения, които го изкачиха на билото на родния ни литературен Олимп. А разковничето за респектиращото му извисяване в литературните и обществени среди трябва да търсим не само в завидното му дарование, но преди всичко в умението му да вниква в самите дълбини на социално-икономическите, нравствените и духовни процеси на обществото ни, в душевността на нашия съвременник, народопсихологията на българина, за да ги отрази добронамерено със средствата на характерния за него ивандинковски художествено-естетически инструментариум.
По преценка на Иван Спасов и други литературни критици в стиховете му присъства
дълбок философски замисъл, изразен нерядко с иносказателни похвати и енигматичност
А това несъмнено прави поетичното му слово трудно „смилаемо“ за обикновения читател. Всъщност тези достойнства на стиха му повишават още повече неговите стилно-езикови стойности. Характерно за Иван Динков, както споделят изследователи, са дълбокото преживяване, тревожната напрегнатост, драматичният конфликт, върху които са изградени най-добрите му стихотворения.
Иван се възторгваше от социално-икономическия възход на родината ни навремето, но преживяваше болезнено недъзите, моралните деформации в социалистическа България, което не можеше да не намира отражение и върху облика на поетичните му рожби. Той страдаше и болееше от промъкващите се в обществото ни социални неправди и нравствена уродливост, затова и будната му гражданска съвест не му даваше да мълчи. Неслучайно беше инкриминирана от цензурата книгата му „На юг от живота“. Но това само го издигна в очите на неговите колеги и читатели.
Поетът от Смилец все повече се сродяваше с родния си Пазарджишки край
Логично стана и един от най-ревностните учредители през 1985 г. на местното писателско дружество. Междувременно беше удостоен за носител и на първото издание на престижната национална награда за поезия „Никола Фурнаджиев”. Това още повече го приобщи към духовния живот на града ни и към събратята му по перо, на които помагаше и които насърчаваше в творческите им прощъпулки.
Моите първи докосвания до поета са от 60-те години, от страниците на „Литературен фронт“. Със зачестяването на посещенията му в Пазарджик, неусетно станахме близки и това запознанство се превърна в истинско приятелство, когато оглавих като секретар дружеството на писателите и Клуба на дейците на културата в града ни. Често пътуваше
до родния си Смилец, за да гостува и помага на остарялата си майка, баба Тодора,
която все чакаше с нетърпение да хлопне вратнята обичният й син. Обичайно, нашият дом му беше пристан за почивка и отмора на път за родната му стряха. Понякога е приспивал и сме се потапяли в ненаситни разговори за състоянието на литературното ни битие. Неведнъж е отсядал и в Клуба на дейците на културата, срещал се е и е разговарял често с местни колеги. Проявяваше изключителен интерес към литературния живот в града на Константин Величков. Участвал е с интерес в традиционните празници на поезията, литературни четения, премиери на книги. С удоволствие представяше и местни автори, правел е задълбочен аналитичен преглед на годишни литературни продукции на автори от града и региона. Неговата компетентна позиция винаги тежеше и звучеше като своеобразен барометър. Нашето взаимно приятелство беше твърде плодоносно за мен и колегите ми, правеше винаги достояние всяко свое ново издание, което даряваше с традиционния автограф. Ето какво е отбелязал лаконично, подарявайки ми стихосбирката си „Урна“ – „На Продрум – за добър приятелски спомен! 29.XI.96г., София“.
Държеше да дава автографи, но никога не е бил многословен
Иван беше рядко общителен, земен и достъпен човек, с удивително чувство за хумор, обичаше срещите с приятели, читатели. Понякога е осъмвал на маса със сладкодумни събеседници. По време на многобройните ни срещи у дома, в Пазарджик, София и другаде в страната ни направих и публикувах няколко интервюта и очерци с него и за него. А той беше носител на национални литературни награди, посветени на Вазов, Вапцаров, Дебелянов и на други големи имена от родната литература. Иван Динков изгря като непомръкваща звезда на българския поетичен небосклон със свой оригинален почерк и се яви като проводник на едно добронамерено критическо направление, оставяйки верен на непоклатимите си идейни и естетически позиции. Някои го критикуваха и дори плюеха, но важното е, че Иван Динков остана верен на себе си. И че го имаме в библиотеките си.
Продрум ДИМОВ
