Барокамера и един басейн търпение може да направят чудеса с правилните хора
ПАЗАРДЖИК. „Аз – шеф!” Това заявил гордият Емил Кондев, който преди дни спечели европейската шампионска и вицешампионска титли на 25 м гръб и 25 м кроул на Европейското първенство за деца с увреждания Emil Open в Бърно, а там и съотборникът му в СК „Шампион” Александър Сърнов, който спечели сребърен медал на 25 м гръб. Състезанието на Стария континент в Чехия може да носи името на 16-годишния тийнейджър с аутизъм, но било особено трудно и заради отсъствието на треньора на Емо в СК „Шампион” - Петър Георгиев. Наставникът по същото време стана татко на очарователна дъщеричка, но от дистанция успял да коригира стратегията преди финалите.
„Беше много важно да комуникираме дистанционно, да коригираме в движение нещата. Защото не може нито Емо, нито Алекс, нито което и да е друго дете, да скокне всеки път, както искаш да го прави. Винаги може да го разсее нещо, може да забрави, че трябва да рита с краката, да забрави очилата си (както Емил направи в Македония), да забрави, че трябва да диша. Тогава след първото плуване аз бях тук и се опитвах от сто човека да събера информация. Гледах клипчета за детайли.
И стана нещо суперслучайно
Един колега от Чехия, който тренира собственото си дете, беше качил стори във Фейсбук. Изгледах го и там най-добре се виждаха грешките на Емил, защото плуваха един до друг. Това беше плуването на квалификацията. И за финалите обясних на таткото на Емката върху какво да обърне внимание. Впоследствие той си подобри времената. Още с първото време ги победи”, доволен е Петър Георгиев, а Емил, който не пропуска нито дума, ласкаво слага ръката си на рамото на тренера. Той е шефът.
Всъщност резултатите нямат значение. Големият резултат е налице още преди Бърно (и още преди миналогодишните два бронза на Емо от европейското там), но просто трябва да се надгражда.
Треньорът е важен, но как Емил попада на него?
„Знаеш ли, не е попаднал на добър треньор. Ние го избрахме заедно с Еми”, с усмивка прави корекцията майката Лилия Кондева, която е позната на читателите ни и като дългогодишен активист и координатор на Движението на българските майки (ДБМ). Всичко започна от един проект на ДБМ преди 7 години, който направихме за децата в институциите – от ЦНСТ, от приемните семейства, за да могат да плуват. Бяха 3-4 деца и за да може Петьо да работи, аз пуснах и моето. Гледах го в басейна и видях, че има сърце за това. Ние не се раждаме със знанието как да гледаме дете с увреждане, така че това знание Петьо не го е имал. Но има едно голямо сърце.
И се учехме заедно. Еми се учеше как да го чува. Петьо се учеше как да го разбира.
С ужасно много труд нещата се случиха. Да, има и късмет. А и вярвам в това, че ние привличаме хора като нас самите. Когато си човек, който вижда света красив, който вижда възможности, който дава добро, вселената, енергията, Бог, наречете го както искате, ти го връщат обратно”, казва Лилия.
„Когато Лили, Емил и другите деца дойдоха по този проект, бяха може би втората или третата ми група като треньор”, казва Петър. „Бях много незнаещ. Нямах практика, но децата ме научиха за отрицателно време на много неща. Защото тези деца искаха цялото внимание.
В момента, когато им обърнеш внимание, те хващат и не те пускат
И това тогава го усетих със седем или осем деца наведнъж, в една и съща минута. И това просто ме накара да се хвана в ръце, да се мобилизирам и да вдигна скорост от 0 до 100 за 2 секунди. Емката беше осмото дете. Беше много тихичък и кротък, на 7 години, стоеше настрани, играеше си с играчка. Беше го страх да се потопи във водата. Аз се опитвах да го подхвана. Постепенно зае цялото ми пространство…”
Проектът свършва, а семейство Кондеви решават да продължат с работата в басейна. Тогава въобще не мислели за плуване.
„Мислехме как да работим върху грубата му моторика. Тъкмо тогава започвах да му давам какви ли не помощни средства, с които да се придвижва сам във водата”, връща се назад наставникът. „Всеки път мислех нещо ново,
за да преодолее страха от водата
Лили също беше в басейна или пък гледаше отстрани, докато той, примерно, опитва да се потопи и да пипне с ръка дъното на малкия басейн. Беше много трудно да го науча да се придвижва по корем във водата и едновременно с това да си потопи и главата, за да гледа надолу.Ако поглеждаше във водата, спираше да рита с краката. Като натиснеше бутона „старт” за краката, спираше да гледа.”
Лилия, която е психолог по образование, пояснява, че тази дисфункция е типична при децата с проблеми в развитието. Двете им мозъчни полукълба невинаги могат да си говорят.
„Петьо знаеше какво трябва да се случи с тялото му, а аз знаех какво трябва да се случи с мозъка му. Двамата играеха.
От една точка на басейна
да придвижи топче и да го хвърли в кофата със същия цвят
За да може да плува, той трябваше да мисли за друго. И първите занятия във водна среда целяха да развиваме когнитивните му функции. Кой да ти мисли тогава за европейско! Искахме да развиваме фината му моторика. Познавателните му възможности. Ние бяхме семейство и още сме. Когато Емил се разболее, Петьо идва вкъщи, за да знае Еми, че той е с него не само в басейна, а и когато му е зле.”
И това е съвсем естествено. Просто треньор и състезател си станали близки. Когато през 2019-а Емил си чупи крака една седмица преди националното състезание в Пазарджик за деца с ментални и двигателни затруднения, Петър отива в тях и го мотивира да се стегне. И Емил идва на басейна с шината.
„Стана най-голямото такова състезание, което е правено в България. Рени Камберова (председателката на сдружение „Пазарджик спортува”, б.р.) го организира, а Йордан Йовчев дойде да го открие”, разказва майката. „Емил не плува заради шината, но си получи наградата, снима се с кмета и с всички!
Когато си счупи крака, не можехме да му сложим гипс
Това е дете със сензорна дисфункция. Той не може да търпи нищо върху себе си. И си ходи със счупен крак, шиниран отвреме навреме, защото и шината не търпеше. И кракът му зарасна малко настрани, и Петьо бе притеснен тогава как ще плува с тоя крив крак. Но с плуването му се оправи кракът и сега не личи да е крив.”
Треньорът допълва, че при завръщането в басейна на Емо, усетил, че страхът му от водата се връща. Но двамата преодолели и това.
„Преодоля и много други страхове”, усмихва се Лилия. „Еми не само страхове преодоля в басейна –
той във водата научи цветовете, научи къде са му ръцете, къде са му краката
Буквално. Защото до една определена възраст можеше да се удари, дори да си счупи нещо, а ти не можеш да разбереш. Защото не усещаше болката. Това го има при много от децата с проблеми в аутистичния спектър. Болката изглежда притъпена. Но не е, просто децата много зле си усещат тялото. Еми сега може да направи различни упражнения. Може да си вдигне всеки пръст поотделно, може да си вдигне лявата ръка и десния крак. Това е обикновено упражнение, но той не го можеше. Цялата му моторика се оправи с плуването. Няма проблем и с хората.”
На европейското в Чехия сега децата пътували 20 часа с автобус,
защото полетът им бил отменен дни по-рано. Но никой не мрънкал.”
„Това е показателно за истински спортисти като тях, нали”, усмихва се Петър. „В Чехия не сме очаквали свръхпостижения. Надявахме се да имаме успехи, но не и с нагласата, че трябва да дойдат на всяка цена. Миналата година бяхме там точно след пандемията. Тази година прецених че този път ще се справят с треньорите и с родителите, но ако имах някакви съмнения, щях да си оставя детето и да отида в Чехия. Но бях спокоен. Те са се справяли и с по-сложни неща от това. Можеше да вземе злато и на кроул, ако беше работил по-здраво с краката. Просто влезе в група с по-големи деца, не беше голяма разликата – в сантиметри. Но на гръб определено ги победи категорично останалите деца.”
Емил сега е в „ларж-режим” и на тренировка плува максимум около километър
Иначе тренира два пъти седмично, ако няма криза.
Сега фокусът е най-вече върху страха му от скачане.
Петър и семейство Кондеви получават обаждания за съвети и информация за успехите на Емил в басейна. Лилия имала такова обаждане ден преди разговора ни.
„На 24 май ходихме на другия край на България да учим колеги. Защото резултатите се получават не само при нас. В цяла България виждам хора, които се борят за всяка минута в басейна в повече за децата. С колегите от Русе например често обменяме опит”, пояснява треньорът. А Лили добавя: „Само родителите и треньорът не вършат работа. Трябва да има подкрепа отвсякъде. Ето, ние имаме басейн – общината се е погрижила, а скоро чакаме още един. Имаме подкрепата на Рени, която винаги ни е помагала, хората около нас също помагат. Всички, които не смятат, че децата с проблеми пречат, ни помагат. А Еми е щастлив и горд. Когато след европейското влезе вкъщи с думите „Аз – шеф!”, вдигна си медалите – интересното е, че разбира къде е златото. Да, медалите са важни. За него. Ние с Петьо можем и без медали.”
Емил вече толкова е свикнал, че отива и печели, че майка му се страхува да не би другия път, ако не спечели, няма да го приеме тежко…
„Децата със специалните потребности или както аз ги наричам – шарените деца, те променят
Не си мислете, че променят винаги за добро”, прехапва устни Лилия. „Човек е такъв, какъвто е. Бедата или изпитанията могат да засилят тези черти. Ако си калпав човек по природа, едно дете с проблеми в развитието няма да те направи добър човек. Да, майчинството те променя, но всичко зависи от това какво носиш вътре. Ако питаш дали Еми ме е научил, дали ми е дал урок в живота, да.
Обаче аз бих върнала цялата тази мъдрост наведнъж, стига той да може
Стига той да се справя. Не я ща тази мъдрост. Но животът е такъв, какъвто е. Така че ще се възползваме от нея”, засмива се майката на шампиона. Тя знае, че тази мъдрост не е само за нея. За всички, които искат да знаят, че такива деца могат да покажат неподозирани заложби в тях. „Разбира се. Разбира се, че това дете може всичко. А може би и малко повече”, казва тя. „Аз вярвам, че децата ни избират. Но ние сами по себе си, каквито и майки да сме, даже да имаме сто ръце като Шива, не можем да направим много, ако около нас няма читави хора. Треньори, учители, родители… Нашата сила е в хората около нас и не трябва да мислим, че целият свят ни е длъжен само защото имаме дете с проблеми. Силата ни е в хората около нас.”
Дочо ЧАНЕВ
