Апартаментът в центъра на града е слънчев, цветен и дава усещане за простор, макар да не е голям. Папагали свирукат безгрижно извън клетката, а ленивите котки не ги закачат. Всичко тук е красиво. Подредените камъчета, картини, икони, сухи цветя, че и извлеците от билки за козметичните кремове, които Катя прави. Тя е слънчев човек, затова навсякъде тук има усмихнати човечета или табелки с мотивиращи надписи като „Смело!”. Това е то средата като отражение на състоянието на духа. И обратно. Катя Вакарелова може да промени всяка среда и да я оцвети. Когато преди три години се наложило да работи в строителния магазин на мъжа си, се ужасила. Много скоро обаче железарският щанд прилепнал като ръкавици на ръцете й. И тя направила страхотни кукли.
Феите на Катя. Духчетата, както ги нарича.
„В магазина се продават пирони, лепила, шпакли… Всичко мъжко. Аз се озовах в един свят, който не е мой. Толкова тежко го изживях и реших, че трябва да съм си на моето място. И сътворих куклите от жиците, от пироните… Ето тези ръце и пръстчета са жици, тези крака са пирончета, тези коси са кълчища, а лицето е от тоалетна хартия… Викам си, Боже, тука е моето място! И започнах да ходя с желание в магазина, и там все нещо си работя. Куклите направих, защото имах нужда от някое приятелче до мене – в моменти, когато приятелките ми и децата ми са далеч. Цял живот съм имала потребност да си направя нещо. Може да е през нощта, но ще стана и ще рисувам. Или ще си довърша ръката на куклата. Тогава изключвам всичко. Аз съм си в моята капсула. Може да си до мен и да ми викаш дори, аз няма да чуя.”
Катя прави и козметични кремове – изпитани и ефикасни
„В един момент се запалих по билките. Агроном съм и когато учехме за борбата с плевелите, съм си казвала, че и те сигурно са полезни. Винаги имам вкъщи малки букетчета, мъх, камъчета… Ето тези цветни камъчета са от плажа в Турция. Много красиво стоят, нали? Ами тези, напръскани като лястовичи яйца? Погледни ги! Хората минават край тях и не ги поглеждат. Ами този истински памук тук? Букетчетата от сухи цветя и билки траят по една година и ми напомнят за лятото. Това тук са спиртните ми извлеци от билките. Козметичните кремове, които правя, са по специална технология. Извлеците стоят на слънчева светлина, за да се отпуснат (Сочи към стъкленица с надпис „Живовляк, Кализия”. До нея има и лико от бъз, и грудесто зарасличе, и орехчета…. Всички тези растения не са за украса, а са лечебни, б.р.)
Те са си „докторчета” - специални противовъзпалителни,
против акне, против болка. Не ми беше достатъчно само агрономството. Още преди 1989-а завърших 6-месечен курс за козметик в София. Руската школа.
Там все едно завършихме университет. Водиха ни дори в моргата, да разрежем кожата на труп. Но ни научиха и как да правим кремове. След това имах друг творчески период – тези миниатюрни торбички - вътре са билки, отвън си бродирам тези миниатюрни изображения – дори се е случвало с лупа да ги шия. Предпочитам това, отколкото да слушам битовизми.”
Катя ходи и по планината и заедно със съпруга си Иван и други ентусиасти
откриват мегалитни загадки на хилядолетия,
някои от които са документирани в книги – като тези на известния спец в тази област Николай Нинов. Така че обяснима е и любовта й към минералите. Където и да отиде, все носи нещо, което после претворява в ръчно изработени бижута.
„Това колие е от медна жица - извивам я със специални клещи. – Има и мида. Това е перла, а това тук вътре при перлата е алуминиева стружка. Някой стругар ги беше изхвърлил и аз ги прибрах. Това пък ми е любимият пръстен. Много си го харесвам – самото усещане от съчетанието на материали, на цветове...
Аметист, пирит, лимонит, перличка, мед от кабел,
патиниране му направих, за да го състаря. Естествени минерали си купувам и от музея „Земята и хората”… А това колие е от сурова глина и после е рисувано…”
Катя Вакарелова рисува от дете, а понякога така се залисвала, че забравяла уроците. Преди десетина години нейна приятелка я убедила да участва с картина в градска изложба. После дошла да я пита защо не е на откриването, а си е по домашному вкъщи. Едва ли не насила я измъкнала. И когато влезли, всички започнали да пляскат, а картината с наклоненото дърво под студеното небе била единствената, сложена на статив в центъра на залата.
„Това беше моментът, в който добих малко самочувствие. И след това участвах и в други изложби.
Ей този есенен пейзаж бе изложен в Народното събрание
Тогава един известен политик застана пред картината и каза, че е прекрасна. Запита къде е художничката и после възкликна: „Страхотна пролет!”. Той го е усетил като пролет и в първия момент помислих, че аз нещо съм сбъркала. Но е хубаво, че всеки възприема и тълкува по свой начин видяното. Самостоятелни изложби не съм правила, защото смятам, че така човек се показва и започва търговията. А аз не целя търговия. На изложба винаги витаят въпроси: „Колко картини продаде?”, „Колко ти се обадиха?”, „Имаш ли поръчки?”, и ги свързвам с това. Не обичам да съм в центъра на вниманието.” (Катя е скромна, затова и не поместваме нейна снимка, б.р.)
Навремето в цех за изработка на килими тя била „рисувачка”
„Така ни наричаха. Каква смешна дума! Рисувахме моделите на килимите. Ако някой клиент изпрати снимка, трябваше да го направим същия. Оттам се научих да копирам. Сега копирам картини на някои велики художници, които силно са ме впечатлили. Не мога да си ги купя, но искам да ги имам! Ето това са картини на един руски художник, а под тях са на една българка, която е в Америка. Това е на друг български художник – той видя в интернет, че го копирам, впечатли се и поиска да се срещнем. И докато се уговорим, за съжаление човекът почина…”
Копията са почти едно към едно – плод на много детайлна работа. Рисува и икони – изработени по канон и стриктно спазване на технологията. Сред тях е много рядка икона – свети Георги и свети Димитър – от църквата в Шипка. Но Катя има много авторски картини. С графики е илюстрирала стихосбирката на поета Иван Шопов, а сега се подготвя втора стихосбирка.
„За първи път правих графики.
Беше ми много трудно, но аз съм козирог
Упорита съм и знам, че хвана ли се с нещо, ще успея. Сигурна съм, че графиките ми имат много несъвършенства, не са академични, но това си е натурално. Всичко при мен е на периоди. И след това не мога да се върна и да повтарям нещата. Някой ми казва, Кате, хайде да ми нарисуваш това… Но не става. Трябва силата да си усетя. Огънчето да се запали. Сядам и го правя. Вече открих, че където и да ме сложат - и в пещера да ме сложат - аз винаги ще го обърна така, че да творя нещо.
Имах период, когато рисувах мандали. Това продължи известно време, докато
работих при лечителя Иван Гарабитов
– той имаше тук салон. Оставих си едничко, защото ми беше първо. Имам обичай да си оставям първите неща. Другите подарявам.
Точно това прави Катя сега. Рисува и подарява.
„Прекарах много тежък КОВИД. Мислех си, че има хора, на които не съм благодарила за много неща. Искам на всеки един да нарисувам по нещо и давайки му го, да му кажа „Благодаря!” Вече съм изпратила рисунки на няколко човека. Хора, които са ме подкрепили в живота – приятели, познати, дори непознати. Една жена, без да ме познава, ми помогна – имах бъбречна криза, много тежка. В такъв час, че нямаше кой да ми сложи инжекция. През този, през онзи, насочиха ме към нея, бивша медицинска сестра. Но предупредиха, че отказва на всички. На мен не ми отказа. После ми призна: „Не знам какво ме накара да се съглася. Аз на никого не слагам”.
Тодор ГРОЗДЕВ
