Блага и Марин не искат отмъщение, а справедливост
БРАТАНИЦА. Как се живее след пълна катастрофа? Зачерненото семейство на 8-годишната Мони още не може да се отърси от шока, но ще търси сила и смисъл за излизане от кошмара.
Помните ли народната песен за Янините девет братя жътвари. Яна, която с девет братя тръгнала на жътва в Руманя и с един останала, а той лежи болен горе в планината. „Как ще ида дома, как ще майци кажа?”, пита се Яна. „Как ли ще ми рече: „Яно, мила щерко, къде са деветте ти братя”, а аз ще й река: „Мале, мила мале, вси се изжениха.” И тя ще ми рече: „Къде са ти деветте дара от деветтях снахи?”, а аз ще й река: „Мале, мила мале, дадоха ми, мале, девет черни кърпи, и дадоха ми мале, девет черни пера…”
Ако във фолклора Руманя е символ на отвъдното, шосето на Братаница е символът на отвъдното за родителите на Моника Стоименова. То е границата между „света преди” и „света сега” за семейството. Само че
пешеходната пътека е еднопосочен мост към оня свят
Черно перде е паднало пред очите на Марин и жена му Блага, а тук шестима братя жалеят за най-малкото си сестриче. Семейството с 24-годишен брак толкова много искало да си има момиче, затова им се народили шест момчета. И те са сигурни, че Бог е чул молитвите им и в един прекрасен ден им изпратил Мони. Бащата Марин някак намира сили и се усмихва, и погледът му е зареян някъде назад.
„Беше ни на първо място една наша мечта. Молихме се за момиче всеки ден. Затова и имахме шест момчета. И Бог изведнъж ни отговори. Роди се! Не можех да повярвам! Когато научих новината, толкова се зарадвах, че вместо да се кача на влака от Велинград, аз тръгнах да бягам до „Каменица” от „Лъджене”. Работех във Велинград тогава…
Роди се и нашата къща светна
Аз работех, жена ми работеше, гледахме си децата - не по богат начин, но децата ни си бяха задоволени, не сме ги оставили без нищо. Дойдохме тук на квартира, защото работата във Велинград за мен намаля и стана много трудно за препитаване. А Пазарджик е близо до Братаница, голям град, има много работа. Записахме Мони на градинка, имаме много снимки – от бебенце, в градинката, в училище, на грамотите за отличен успех и за участие в най-различни изяви…”
Бащата е млъкнал, осъзнал, че Мони вече никога няма да ходи на училище.
А в училище Мони е отличничка, госпожите постоянно я хвалят.
И в ОУ „Христо Ботев” скърбят за нея
Преди месец Мони е сред децата, получили грамоти в национален конкурс по рисуване, но много обича и театъра. Играе Червената шапчица, в драматизация по приказката „Дядо и ряпа”…
Марин и Блага показват много снимки и грамоти, те постоянно са около тях, като спасителен пояс от ужаса.
„Госпожите много обичаха Мони. Викаха: „Няма такова умно дете!”. Тя има при тях осем грамоти. Играеше в пиеси и много си харесваше ролите… Сега мина за трети клас с отличен успех”. Сега госпожите й носеха венците… Мони ми помагаше вкъщи, миеше, чистеше. Ти, вика, си уморена, и много ми помагаше. Мечтата ми беше, мечтата ми… Ето и картичка за осми март ми направи детето”, ридае Блага и притиска честитката към себе си.
От понеделник насам Блага не е слагала нито хапка в устата си
Марин е уплашен за нея и я моли да хапне съвсем малко. Тя казва, че не е гладна. „Блажке, моля те, не искам да загубя и тебе, без тебе съм половин човек”, моли я Марин, а Блага върти глава. Отрицателно. Блага е тази, която е научила Мони, че трябва да пресича път само на пешеходна пътека. Това повтаряло малкото момиченце на батко си Ангел. Ангел е най-малкият от братята и бил като залепен за Мони. Двамата били неразделни и на погребението й Ангелчо искал да легне в гроба при сестричето си. Ангелчо бил с нея по време на сблъсъка, а сега ще има среща с психолог.
„Знаеш ли, ако Ангел е пресичал по-бавно, щял е да помете и него”, казва Марин. „Той търчи, обръща се към нея да я види, и вижда как я блъска колата.
Вижда как Моника лети 30 метра от пешеходната пътека до аптеката
Според вас с колко километра е карал? С 90 ли? Май не са били 90, а а повече… Като пристигнах, тя лежеше на асфалта… Хората й оказваха първа помощ… Линейката я нямаше 40 минути…”
„Момичетата в магазина показаха на телефоните колко пъти са се обаждали на 112… Аз питам защо я няма, звънкайте пак…. И те колко пъти звъняха. Сега от „Спешна помощ” показват разпечатки колко бързо са дошли, но има много камери на място, които могат да покажат, че това не е вярно”, говори с кротък тон Блага.
Тя и Марин благодарят на всички за подкрепата
„Искам да благодаря на цялото село! За всичко, което правиха и правят. За тяхната подкрепа. Благодаря и на нашия кмет Георги Спасов, който дойде и каза: „Маринчо, ако имаш нужда от нещо, обаждай се, аз съм тука – за каквото и да е!” Благодаря на всички хора, които са съпричастни!”, казва бащата. „Защото бяхме в шок и нямаше как да благодарим на всички”, допълва майката. „Ние не смеем да излезнем”, добавя Марин и се хваща за спасителната чаша с безалкохолно, защото жегата става още по-задушна. После се усмихва в нищото.
„Мони говореше с всеки. Умееше да разговаря и със стари, и с млади. С мен и с майка си разговаряше по различен начин. Въртеше се напред-назад… Викаше, татко, догодина като стана по-голяма, вече аз ще ти готвя, ще чистя, ще ти правя кафе, ще ти купувам бикчета да се бръснеш, ще те посрещам от работа… Умееше да кара Ангел да прави това, което иска тя, а той неусетно се съгласяваше. Но и го учеше на много неща. Много беше умна.
Учеше го да пресича пешеходната пътека като най-безопасно място
И тогава, на тази пешеходна пътека. Един човек просто е бързал за работа. А тя… Просто искаше да си купи сладолед”, задушава се Марин. „И ни отне цялата радост… Седем години… Толкова трая радостта ни… Тежи ми много… Разсипа ни… Разсипа и майка й… Разсипа и братята… Не искам отмъщение… Искам справедливост… На погребението вчера дойдоха пастори, за да я изпратим. Но останаха без думи… Ужким бяха подготвени… А нямаха какво да ми кажат… И аз не знам какво става с мене. Изпълнен съм с една такава еуфория в мен, не знам къде се намирам… Но искам справедливост… Значи този човек, в тази държава, като много други хора –
с техните професии и тяхното положение, забравиха, че законите трябва да се спазват
Казват: „Знаеш ли аз кой съм?”… Те злоупотребяват. От полицая до политика. Забравиха да живеят по човешки… Затова апелирам към всички хора, дайте да спрем да злоупотребяваме и да живеем като нормални хора. Днеска е мойто дете, утре може да е друго дете… Аз съм вече един от пострадалите – минах в тяхната графа, аз вече знам. Ама дай вече да го спрем това злоупотребяване. Ето виж, пишат ми във фейсбука, че този шофьор е бил пиян и да прегледаме пробите, защото случаят ще се потули. Други ми казаха, че малко преди да блъсне Мони той без малко не е отнесъл две жени във Ветрен дол… Не знам дали е така и пробите ще се потулят. Аз знам, че има много потулени случаи.
„Приличаше на пиян.
Гледаше ме, така ме гледаше и ми каза: „Извинявай”
После другите го скриха, аз не го видях вече”, казва Блага. „Как рейса спря, как колите спряха… Защо и той не спря, а тръгна да изпреварва?!”
Марин, Блага, Милчо, Валентин и останалите момчета ще живеят с Мони в сърцата си. Марин чака Блага да прояде. И както в онази песен за Яна и деветте й братя, бащата Марин се нагърбил с ролята на Яна. Когато в МБАЛ „Пазарджик” му съобщили, че момиченцето е починало, му причерняло и политнал... После се стегнал. И както Мони играела в детската градина и в училище в пиеси, той сложил възможно най-оптимистичното изражение на лицето си и казал на Блага, че Мони е по-добре, на системи, и откарана в София. Не издържал дълго и съобщил черната вест на други хора, но не и на Блага. И когато тя молела всеки да тръгват час по-скоро към София, хората я лъжели, че не могат да тръгнат точно сега… Марин се чудел как да каже на Блажка. Външно уж е спокоен.
„А тук вътре!” – удря се той по гърдите –
„Тук вътре СЪРЦЕТО МИ ГЪРМИ!”…
Черен жътвар е покосил любимото дете на Марин и Блага, но този жътвар не е Бог. И те не са сигурни точно кой е този жътвар, но виждат уродливите му форми в цялото ни общество. Не таят злоба и агресия към шофьора-убиец. Служителят на БОП, който е пуснат под гаранция от 5000 лева, също има семейство и дете. Той работи от около 15 години в дирекцията. Съпругата му е служител в „Охранителна полиция”. Колегите казват за него, че е съвестен полицай, който професионално изпълнява задълженията си.
„Не мразя никого”, казва Марин. „Не искам да обиждам никого. Аз минавам през ада и искам справедливост. Само така ще излезем от него. Но всички трябва да се научим да живеем по законите на Бога..”
Тодор ГРОЗДЕВ
