Дядо Петко Узунов от ТД „Бунай” черпи с билкова ракия всеки срещнат
ПАНАГЮРИЩЕ. Дядо Петко Узунов е преполовил 98-та си година, но не му личат. Всеки ден изминава по десетина километра, като черпи всеки срещнат с цигари и билкова ракия. Той е най-старият член на туристическо дружество „Бунай”, а сигурно и най-старият активен турист в страната. Пъргав, мъдър, с чувство за хумор, той е пример за това, че не възрастта определя духа. През 2020-а бе чествана 90-годишнината на дружеството и той не само без да се задъха измина седемте километра от Панагюрски колонии до местността Средния гьол, където бе мястото на празника, а и отдели 100 лева от пенсията си за туристическата организация.
Приет за член на ТД „Бунай” на 7 юни 1953 г. Три месеца по-рано умира Йосиф Сталин, но дядо Петко е запечатал в ума си датата на членството.
„Със съпругата ми Дона Илиева Узунова тогава ни приеха в един ден за туристи. Паметен ден, защото
жената роди същия ден и веднага след това ни приеха
Дъщеря ми Мария се роди тогава, казва дядо Петко. Той има значка „Заслужил турист ветеран” от БТС, има и много значки и медали, включително и Народен орден на труда, но за него това не е толкова важно.
„Кога умре Сталин, като всеки голям политик и ръководител на толчава държава, хората у нас бяха тъжни. Не може да се отрече, че Сталин като каза България да се електрифицира, и много нящо се направи. Модернизира се нашата държава. Преди това тука имаше три работилници с по трима души банцигари, режат или правят щайги, имаше килимарство с ръчен труд, а хавлиената фабрика правеше кърпи. Но това беше леката промишленост – основно занаятчийски работилници. Войната обаче разруши всичко”, казва чевръстият старец, който не седи дълго на едно място. Не го свърта нито в подредения му дом, нито в туристическия клуб. Най-много обича да е в планината.
„Не се спирам аз и хода.
Мен ме вълнуват тие, дек ходат ноще, пък трошат, що е направено
И някой от тях трябва да е доволен, че не хода ноще. Защото не мога да различавам сянката… Роден съм на 14 януари 1924 година. Всякакво съм видял. Важното е човек да е добър, но това зависи най-много от родителите, какво възпитание е тяхното и какво възпитание дават. Аз например винаги съм уважавал възрастните. И ще ви кажа, че какъвто и да е строят, човек няма да умре от глад. Стига да го не мързи! Някога викаха: „За пара работи, без пара не седи!”, а под „пара” разбираха стотинка. А сега казват, че младите идват на работа и не питат за работа, а колко пари ще взимат. Мойта основна професия е дърводелец. Имам майсторско свидетелство за мебелно стругарство. През 48-а година се върнах от войниклъка и станах заместник-председател на една кооперация. В казармата служих 43 месеца,
бях във военно въздушните сили във Варна
Водолетище „Чайка”. Не бях пилот, а парашутист-изпитател. Карах 6 месеца специална школа в Кабиюк, Шумен. Самолетът ми беше Ю-88, Юнкерс. Имам между 50 и 55 скока, но в казармата имам сигурно 5 – не разрешаваха да се правят много скокове. Но скачахме в морето. Като войници поддържахме крайбрежието до Обзор. След казармата станах шлосер-матричар към промишления комбинат в Панагюрище. А преди това в кооперация „Оборище” имахме група младежи, които се занимавахме с туристическа дейност. Неофициално. Но после викаха за нас:
„Голяма работа са! Единият пее, другият декламира!”
Но ходехме и да залесяваме – на Паново бърдо, на Богородица или някъде наоколо. По него време във всяко предприятие имаше групи туристи. Имаше въздържателни дружества, имаше дружества „Есперанто”, имаше младежки бригади. И организациите така се смесваха, че като питаш някой кой му е ръководител, сочи някой от дружината, с който са заедно. Иначе аз съм турист откакто се помня. Аз още тогава обичах да снимам – имам баре десет фотоапарата. Но мен ме няма на почти никоя снимка. И сега съм така, снимам с лента, не с телефон и като извадя, другите гледат и викат: „Само от дядо Петко ще имате снимки”. Не обичам да ме хвалят. Винаги съм бил честен с хората. През 52-а ме поканиха от Околийския комитет на партията за длъжност „Личен състав на околийския съвет”. Осем години съм бил там кадровик. После отидох в промкомбината моделиер. Че аз разбирам и от дървени модели. Като се образува завод „Бунай”, бях прехвърлен там с нашия цех. Постъпих като шлосер-матричар и изкарах 22 години. И в профкомитета съм бил, и в партийното бюро съм бил, и председател на доброволната организация на ОСО съм бил,
никога не съм викал: „Аз!”
Не обичам да приказвам за себе си. Обичам, как приказваме сега, да ми кажеш, земи та свърши тая работа. Считай, че е свършена. Работата трябва да се върши с мерак. Ако няма мерак, турците му викат – янлъш работа. Вятър работа.”
Като турист Петко Узунов бил особено активен, макар да боледувал често. „Бяхме излезли една група в местността Манзул на палатки. Научихме, че дават място там за летен бивак – с дървени бараки. Като председател на профкомитета към „Бунай” поисках да ни определят място там. Те ни дадоха хилядо квадратни метра. Разбрахме, че към ДСО „Металхим” разтурят бараки от кариерите, влязохме във връзка и те ни дадоха три бараки. Към „Бунай” имаше група строители, директорът даде камион на бригадата – да излязат на „почивка за ягоди и малини”, за да работят на обекта, и направихме трите бараки. Добре, ама се наложи да се уширява туй нещо. Имаше един инженер Колев, търсим го да правим столова, подирихме документите, то няма никакви документи за собственост. Нито в община Панагюрище, нито в предприятията.
Тогава хванахме Митето. Димитър Юруков, заместник-министър на земеделието
Той е от Попинци. Заместник-председател на околийския съвет в Пазарджик е Стоил Узунов, мой първи братовчед. Тия уредиха и ни дадоха 500 квадратни метра. Почнахме уширяването, мястото се пригоди. От „Оптикоелектрон” взеха да се месят, взеха да го искат да го взимат. Ама ние се научихме да шмекеруваме. Аз като профпредседател още на другия ден свиках едно събрание и прокарах в дневния ред, че това е наше, подробно го описах в протокола. Ония се усетиха веднага, че сме си опекли работата. И не можаха да ни изпъдят. И сега базата е на „Бунай” заради този дяволук. Аз колко труд съм положил там. През ден ходихме...”
Столетникът се гордее и с „новата хижа „Бунай” на Оборище” (построена в началото на 50-те, а той и други съмишленици качвали на коне строителни материали). Бунайци много често ходят по този маршрут, защото
Оборище им е емблемата
Дядо Петко е направил дървени куки в хижата, за да си окачват дрехите туристите, а те са му благодарни. Той самият няма любими туристически маршрути. Всичките са му любими и „не пробира”.
„Всички ги харесвам. Не харесвам големите групи и гюрултията. Не мога да реча, че Родопите не са ми любими. Или Стара планина. Горе от Берковица до края на Средна гора всичко съм обходил. На Околчица съм ходил един път с похода, на Мусала съм ходил два пъти, като единия път стана малко история. Имаше дини в сезона и ние си взехме една. От София – аз не познавам София въобще, ама купихме една диня.
Не беше много лека и я носим, носим, носим… Чак до Мусала
Четирима души на смени я носихме догоре. На Мусала седнахме уморени, с пресъхнали уста, много ни се яде динята, разрезахме я… Зелена!... Черни връх съм изкачвал три пъти. И се оказа два пъти, че аз съм бил най-възрастния турист, изкачил върха. Ама тия софиянци по-окумуш така, набутаха се напред, наградиха софиянците. Ама аз не обичам пък награждаването… Не обичам и наградите, и парите. Не държа пари. Съберат ли се малко пари – на правнуките ги давам. Тия са само дванадесет. Три деца имам. Големият син кара седемдесет и първата година. Дъщерята е родена 53-та, а малкият син е 60-та. На големия син едната дъщеря е директор на банка в Пазарджик, а съпругът й купува и продава автомобили на шосето за Пловдив. Ама за скъпи автомобили става въпрос. Другата му дъщеря е фармацевт. Дъщерята има две дъщери, едната работи в общината тука, другата е в министерство на транспорта… А другият син има син строителен инженер в София и дъщеря – тя е женена за наше момче и има само четири деца. Те живеят и работят в Германия. Аз съм сами в моята къща и съм доволен от мене си. Тия дали са доволни от мен – не знам.
Всичко, което го виждаш тук, аз съм си го направил
Даже и камъните, дето майсторите правеха къщата, и строителните материали, аз съм ги докарал...”
В планината е като в живота. Няма турист в гората, който да не се е губил. И дядо Петко се е губил. И се е намирал.
„Винаги нося нож и батерия с мен. Като се загубиш е страшно, доде претръпнеш малко. Доде се ориентираш. После - движение по азимут, по компас… Аз и компас си нося. В гората винаги човек трябва да ходи готов за изненади. Не по джапанки и по потник. Оня ден, абе нямаше дъжд, нямаше нищо, ама като ни хвана един вятър. Аз нали съм „тежък”, викам, ще ме отвее, ама оцеляхме. Но всеки ден съм извън града. То сега нали е горещо и не е много за работа. Щом изгрее слънцето, съм тръгнал. Като изляза на края на града, викам, тук сега ще ида до Асфалтова база, до Богородица, до Братаница, до Пенчова чешма, до Малкия язовир, до Асарел ще ида, до Оборище… Тръгвам сам, че нема друг. Но срещам хора. Някой път е имало и бягане. Водим една група деца – в един лагер на Колониите. Минаваме през гората, ама децата кое как се облякло – червено, зелено, оранжево, синьо, само шапките - червени.
И по едно време един бивол изскочи и припка срещу децата
Биволът на дядо Илия. Тогава съм се уплашил не за мен, а за децата. Ще се развърти тоя бивол, ще ги изпотрепе. Па се спуснахме три-четири души към бивола, викам: „Сваляйте шапките!” И се размина работата. Една година пък на Средния гьол едни приятели набрале гъби в един чувал, червени хубави гъби. Скрихме го в храстите, че на връщане да го взема. Какво ще вземеш! Той един бивол видял червеното и покъсал чувала на парцали! Срещал съм и вълци, и диви прасета… Една година сме се сговориле с туристи от Пирдоп на Сакарджа да идем. Отидох, дойдоха от Пирдоп, наште ги нема. И аз оттам като клисна от Сакарджа до града да ги диря. И взехме от месокомбината месо да го качим горе, единият с месото го качи на моторетката и отпраши, аз по него пеш. Вървя по Дългата рътлина. По едно време като избуча нящо. Едно прасе, ама много голямо! А сега! Ни напред, ни назад. Рекох: свършено е тука!
Ще има да ме подмята това прасе!
Ама то се оказа по-благонравно. Сви си и замина. А ние сме по-големи животни от животните. Всеки върви и пищол носи. По гората съм намирал прасе утрепано, утрепано и само бутовете и предницата отрязани и то хвърлено. И много други животни утрепани, особено сърните! А то благородно – като го видиш така, и спираш да дишаш. Връщаме се от Манзул и една майка с две малки сърнета, гледа по-умно от човек! То картинка бе!…”
Иначе дядо Петко хапва месо. „Не пробирам какво ям. Никога, ако ми поднесат ядене, не викам: „Тц! Това го не искам!” Може да ми не е приятно, може да ми не е сладко, ама ям. Най-лесно е да обидиш един човек, а обидата се носи много време.”
А дали пуши?
Отвръща, че от ученик е във въздържателно дружество и не е запалвал цигара. „От 32 ученици в това дружество допреди 5 години последно издържахме ние с един съученик да не пушим. Но той умря и останах само аз.”
„Алкохол?”, питаме и очакваме още подробности за въздържателното дружество. Ветеранът-турист и чевръсто вади от чантата една метална джобна манерка, пълна с домашна ракия. „Пия. С мяра. Ама не по петдесе грама. Не мога да си намажа устата, да ми мирише, па аз само да преглъщам. Зетят от Калугерово е майстор на ракията, аз само я кръщавам с билки. От нея предлагам и на туристите, като ги срещна. И цигари нося, да ги черпя. Виж, кафе не употребявам.”
Дълго разглеждаме снимки от архивите. Повечето ги е правил той. На изпроводяк вдига една щайга с прясно събран липов цвят от предния ден да ни почерпи с билки. И тънко се засмива: „И стълба имаше на дървото, ама аз отдолу брах, че нямам застраховка.”
Тодор ГРОЗДЕВ
