Няма логично обяснение как с лекота катерих вертикална скала без да се задъхам, казва художничката-аскет
Художничката и писателка Снежана Стойчева досега е дарила 117 икони на храмове, но 6 от тях са дарени от името на лекари и жена-математик. Преди седем години тя нарисува иконите, посветени на „ангелите с бели престилки”, както тя нарича хирурзите. Те буквално я върнаха от смъртта след 12-часова операция в столичната УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ”, а пари за интервенцията не й взеха. „Знаме” писа за това. Сега обаче се наложило да реставрира три от тях, защото те били изложени на външните атмосферни условия и буквално били заличени изцяло. И сега обаче Снежана,
която от 2007-а води напълно аскетичен начин на живот
и сама казва за себе си, че е „една шушка”, усещала необяснима лекота, дори когато на един дъх изкатерила стръмна и дълга пътека. Нямала никакъв тренинг. И никаква мускулна треска. Иконите, дарени от името на собственика на болница „Хигия” доц. д-р Цветелина Спиридонова, която работи и в ИСУЛ, на хирурга в столичната клиника „Пирогов” доц. Добромир Сотиров и на проф. Марияна Драганова, математик и зам.-декан на Минно-геоложкия университет в София, никак не са малки. Каноничните образи на Девата с младенеца, Свети Георги и Исус Христос са с размери от 90х180 до 200х200 см.
Сега иконите са поставени в своеобразни „прозорци”
Зад стъкло в ПВЦ-рамки.
„Хората, които сложиха рамките, са от гоцеделчевската фирма „Владком”. Те не искаха една стотинка. Казаха: „Това е за Бога!” – споделя Снежана Стойчева - Благодарности заслужават собственикът Владимир Караилиев, Васил Чапкънов, Павел Родев и Валентин Веляков, както и двете момчета – Анатоли Узунов и Валери Бакърджиев, които ги монтираха на стените. Сърдечно благодаря и на хората, които организираха всичко – братята Димитър и Георги Томчеви, и Илия Копривленски! Параклисът „Възнесение Христово” е в местността Гергьовска скала, на 1630 м надморска височина над Гоце Делчев.
Самият параклис си стои във въздуха
Изграден е върху издадена скала. Качиш ли се там – все едно си в самолет. Това е параклисът над Мосомище, който зографисах преди 20 години. Като се качих горе, ме беше страх да погледна надолу. Беше есента. Никога не се бях катерила така в живота си. Беше едно катерене, само по камъни, почти вертикално. Не знам защо отказах колата на любезните домакини и минах по стръмния пешеходен маршрут. Всъщност знам. Защото го правех за Бога. Качих се и изобщо не се изморих! Не се задъхах! Какво е това чудо? Тогава видях, че три от иконите са унищожени от дъжда, снега и вятъра. Нямаше навес, който да ги брани.
След като видях иконите,
изпитах силна болка, все едно видях мъртви моите чеда
И спътникът ми, един приятел, Митко, ми вика: „Дай да изпратим на Сотиров снимката, аз снимах.” А аз викам: „Кой е този Сотиров?”. Просто бях изключила тотално! Да забравиш този, който те е спасил! Пита ме и за д-р Владимиров, а аз отвръщам: „Аз не го познавам този човек”. Даже не можех да говоря като хората. Петнадесет минути съм била в такова състояние. Това ми се случва за втори път. Един път, през 1995-а, в Ракитово, изтрих историческия си роман на компютъра, а четирите дискети, на които го бях записала, бях ги сложила върху кутийка с игли на една докторка, без да знам, че вътре има и магнит… И после изпаднах в такова състояние. Слязох почти тичайки надолу и нито имах мазоли, нито мускулите ме боляха, нямах и мускулна треска после…
Сега, като видях съсипаните икони, се върнах, но не можех да спя. Казах си, че трябва да ги взема и да ги реставрирам. И след една седмица пак отидохме,
пак се качих горе и пак нямах мускулна треска
Когато вече ги реставрирах и се върнах под параклиса, предложиха ми да ме качат с джипката, но отказах. И с Митко тръгнахме пак пеш. Но този път не можех да се катеря като преди. И го помолих да ме остави и да ме чака горе. Буквално пълзях, а той се обаждаше час по час по телефона, за да види дали не съм паднала. Защото под мен беше пропаст. И така, с лазене, стигнах горе, километър и половина над земята. Но пак нямах мускулна треска. Нямам обяснение защо се получаваше така, но е факт. Сложихме иконите. Хората дойдоха да вземат и тях, и мен, с микробус. Димитър Томчев и брат му Георги заедно с Копривленски всеки ден са на параклиса. Хората не отидоха на работа, но качиха иконите и на другия ден ги монтираха”, разказва художничката.
Други две икони-дарения тя оставила в храма „Света Троица” до Гоце Делчев,
от името на двама лекари от „Хигия” – отново д-р Динко Владимиров и д-р Цоко Цоков от „Хигия”, които оперирали Снежана.
„Благодарна съм им за всичко, което направиха за мен! Те го правят за всичките си пациенти. Слава Богу! Имаме много качествени хирурзи – големи професионалисти с големи сърца! Усещах вдъхновение, докато реставрирах иконите. То не беше реставрация, на практика, нарисувах ги отначало. Седем години тези икони са блъскани от стихиите. В голямата църква в Гоце Делчев, където има 18 мои стенописа, иконите са запазени. Не беше мръднала и тази на д-р Владимиров, макар че е на Гергьовска скала, но тя е под едно малко навесче. Рисувах окрилена и реставрацията ми отне около пет месеца, с цялата ми признателност към тези почтени и знаменити хора.”
Снежана Стойчева рисува и дарява икони и казва, че това осмисля делника й, както например го правят пеещите птички и останалите животинки в двора на къщата й в Юнаците. Когато за пръв път рисувала дарените икони, не се уморявала и след 13 часа работа. Буквално, спирала само за трийсет минути на обяд, и продължавала.
„Изписването на икони ме зарежда. Всеки цвят и подцвят се редуват, наслагват се един върху друг и един до друг… Подцветовете, които оформят дрехата, например, са цели седем. Та рисувах и не се уморявах, гледах как животинките се погаждат помежду си и колко мъдрост има в действията им”, каза тя тогава. Днес може да ви каже, че за седем години животните са станали по-умни, а ние – по-лоши.
Ангел АНАТОЛИЕВ