Изминаха 90 години от рождението на големия критик и публицист
Има мнозина труженици на художественото слово, но едва ли и те, и всички ние, сме очаквали, че след промените от 10 ноември 1989 г. изявеният ни литературен критик, публицист и писател Иван Спасов ще брани така твърдо, безкомпромисно и самопожертвователно своите нравствени и социални идеали, превърнати във възвишени принципи през целия му живот. Този наш литературен творец си отиде от този свят през 1999-а, а през настоящата 2021-а честваме 90 години от рождението му. Иван Спасов не беше от онези, които се снишиха, камо ли да се скрие в миша дупка като други, пред безразсъдните набези на сдобилата се с власт площадна демокрация. Във вихъра на този социално-политически хаос мнозина се стреснаха, мнозина се опънаха. Но на Иван Спасов не му трябваше много време, за да съзре опасността, която вещаеше да обхване страната през идните години. И се опълчи срещу това с гневно перо. С всичкия огън на родолюбивото си българско сърце не се отказа до последно, обаче силите му стигнаха до злокобния 2 февруари преди 22 години…
Днес колцина се сещат за неговото респектиращо присъствие в родния литературен свят?
Мълчание цари оттогава, мълчание цареше дори покрай датата на юбилея му
А Иван Спасов беше народен будител в истинския смисъл на тази дума. За него Пазарджик беше обичано място и се радваше, и се вълнуваше, когато ни гостуваше.
Но кой е Иван Миладинов Спасов? Роден на 12 януари 1931 г. в с. Волуяк, Софийско. Основно образование завършва в родното си село, а след това и столична гимназия, за да продължи с българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Веднага след студентската скамейка става гимназиален учител по литература в град Марица (днешният Симеоновград), след това и в Димитровград, откъдето датира и
близкото му познанство с Пеньо Пенев,
за да отиде в София, където малко по-късно ще приключи с учителската си дейност. Още докато е под стряхата на българското образование младият литературовед нерядко, макар и плахо, общува с белия лист. Творческите си възможности обаче Иван Спасов разгръща, когато се активна редакторска работа. Като човек, познаващ добре живота в родното школо, постъпва на работа в редакцията на вестник „Учителско дело”. Там оглавява отдел „Култура” и помага професионално на немалко учители, прохождащи в литературното поприще. По-късно, натрупал опит, завежда отдел „Критика” на сп. „Съвременник”. Създал си име на талантлив творец и критик след това е привлечен за редактор в сп. „Пламък”. След 10 ноември 1989 г. оглави по собствена инициатива вестник „Мисъл”.
В тази, така наречена навремето, „черна „Мисъл”
той показваше мястото на истинския български интелектуалец в онова размирно време и даваше отпор на злостните нападки срещу доказани имена в духовния ни живот. През годините написа много книги. През 1968-а се появи първото му самостоятелно заглавие – „На път с връстниците. Литературни портрети и статии”. Тази му дебютна книга бързо нашумя и изчезна в книжарниците. Успешният му дебют му дава сила и през 1972 г.младият автор издава „Биография на съвременника” – не по-малко значимо произведение. Тези две книги впечатляват силно и представителите на литературно-критическата ни мисъл и те не закъсняват да го търсят и приобщават към своята гилдия. А Спасов издава „Поезия на три десетилетия” през 1974 г., „Безкраен свят” (1976), „Изображение и конфликти” (1976), „Из днешната българска поезия” (1978)… Името му нашумя и се утвърди, а впечатляващ бе и литературно-критичният му очерк за Георги Джагаров през 1988-а. Година по-късно, в книгата „Душата отговори чака. Български поетеси” той сподели тревогите си от задаващите се сътресения и показа непоклатима гражданска позиция.
Философската, творческата и човешката си същност той изля както никой друг
в зашеметяващата си изповедна книга „Мизерия на духа”. Тя излезе в две части – през 1993 и 1997 г. и можем да кажем, че това вулканично издание разтърси позаспалата българска съвест.
Моите лични контакти с Иван Спасов датиратот началото на 80-те години, когато той ни учеше на професионализъм в литературния занаят в качеството си и на ръководител на Националния кабинет учителя-писател към Централния дом на учителя на ул. „Ген. Паренсов” 11 в столицата. Това бе своеобразна литературна лаборатория, привлякла най-надарените пера сред педагозите в страната. Мнозина от тях навлязоха в редиците на изявените майстори на художественото слово. Определено вина за това имаше и учителят им от Волуяк.
По това време той вървеше с хъс към творческия си апогей
Обладаващ завидна литературна култура и ерудиция, държеше много на художествената естетика на обсъжданите творби и ненавиждаше примитивизма и графоманщината. Беше си останала човек, закърмен и израснал, здраво свързан с народния корен. Думата му тежеше, но беше скромен и пословично принципен. По време на нашите срещи и разговори винаги проявяваше изненадващ интерес към литературния живот в нашия град. И когато в края на 1995-а го поканих да направи критичен обзор на поетичните книги от наши автори, излезли от печат в изтеклата година, той начаса прие поканата. Георги Марковски пък се зае да се „поразходи” из белетристичните книги, излезли в същия период.
Така на 9 февруари 1996 г. вечерта двамата пристигнаха в Клуба на дейците на културата,
въодушевено посрещнати от техни читатели и почитатели. Гостите се постараха и предложиха на аудиторията аналитичен професионален преглед на книгите. Иван и този път не изневери на себе си и показа защо е приет като изключително прецизен критик, добронамерено прям, откровен и чужд на каквито и да било сладникави хвалебствия. Да си признаем, последните не престават и днес да съпътстват литературните ни премиери, с което се напакостява на подвежданите творци. И може би това дава основание на проф. Милена Цанева да споделя неведнъж пред мен, че
днешната ни критика е в тревожен упадък
Подобен бе подходът и на Георги Марковски. За щастие на нашите автори, творбите им бяха удостоени с добри и насърчаващи впечатления и изводи, които бяха публикувани и в колоните на местния печат.
Все по това време Иван Спасов следеше отблизо и моите скромни творчески изяви – по това време аз издавах малки непретенциозни стихосбирки за деца. При една среща след като ми стисна сърдечно ръката, каза за една от тях, че е сполучливо четиво за деца. Не мина много време, звънна ми да потърся вестник „Земя”. Там беше поместил рецензията си, онасловена „Удивително четиво за децата”. С течение на времето взаимоотношенията ми с Иван Спасов прераснаха от творчески във взаимнопотребни, близки и човешки. При всяко пътуване до София му се обаждах и обикновено се срещахме в Писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5 или в Клуба на журналистите. В Пазарджик е гостувал и в Окръжния дом на учителя, където се срещаше и разговаряше с пишещи братя от града. Те винаги търсеха и високо ценяха напътствията му.
И сега е пред очите ми този неуморим жрец на художественото слово,
грабнал чанта, набъбнала от книги и последни ръкописи, на път за срещи с колеги, готов да спори с всеки опонент. Но кой ли би се осмелил да оборва непоклатимата логика на неговите аргументи. Мисля, че Иван Спасов е съзнавал дълбоко в себе си истинската стойност на сътвореното от него – в едни от най-унизителните страници на 13-вековната ни история.
„За мен – изповядва той – един човек, който е неспособен да навлиза надълбоко в пластовете на времето и да изживява неговите катаклизми, е нещастно устроен. Аз усещам дните и годините чрез литературата, на която съм се посветил като критик и историк. Обичам писателите и ги смятам за вестители на епохата. Днес животът е жесток за народа ни. Връща се дивият капитализъм. Възникват нови задачи пред творците. Вярвам в социалния идеал. Отворил съм си душата и сърцето за вярното българско художествено слово. Ще му служа до последни сили”.
Продрум ДИМОВ
