През тази седмица, на 10 май, ни напусна големият актьор Иван Налбантов. Отиде си след непродължително боледуване и макар и на 80-годишна възраст, новината за кончината му попари не само любителите на Мелпомена, киното и малкия екран. Житейският и творчески път на този син на Карловския край в продължение на десетилетия минаваше и през Пазарджик и Пазарджишко, с които той изпитваше силно духовно съпричастие.
Но знаят ли младите кой е Иван Налбантов? Роден е на 5 август 1940 г. в с. Каравелово, Карловско. Взима много от богатите възрожденски традиции и атмосфера на родолюбие при изграждането си като личност. Завършва техникум по минна и рудна промишленост в Хасково. Увлича се по геологията под влияние на модните тогава съветски филми.
Започва работа като миньор в Родопския минен басейн
Скоро обаче тези му младежки мечти изстиват и той търси професионална реализация в света на театъра, а по-късно и в сферата на родното Седмо изкуство. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” и се посвещава всеотдайно на новото си амплоа. И то се оказва съдбовно призвание. Както е споделял пред мен, за това огромна е заслугата на щастливата му участ да попадне в класа на проф. Кръстьо Мирски – един от колосите на българския театрален свят. Черпи „вода” от него, но не само покрай него обогатява професионалната си подготовка – учи се от карловеца Иван Попов, от Иван Димов, Георги Стаматов, Апостол Карамитев… Дебютира с трупата на Сливенския театър, превъплъщавайки се в образа на Говорюха – белия поручик от „Балада за поручика Марютка” по повестта на Борис Лавренов.
Именно тази сценична изява отприщва творческия натюрел
на бившия миньор от Родопите. След това идва ерата на Иван Налбантов в театър „Българска армия” и именно на „Армията” той изживя сюблимни моменти в кариерата си, получи признанието и обичта на зрителите, както и множество престижни отличия. Професионалният му път включва и попрището му на преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, Нов български университет, Театралния колеж „Любен Гройс”, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” (там асистент му е дългогодишният актьор от пазарджишката трупа Стефан Попов, б.р.), където щедро пръска знания по актьорско майсторство, съвети и обич към младите бъдещи колеги.
Малцина са събратята по сцена на Налбантов, които успешно записват имената си в литературата, но той записа знаково присъствие и в тази „нива”. Първите му изяви датират от началото на 70-те години на миналия век.
Той и преди неведнъж е заставал насаме пред белия лист
Първото заглавие, което привлича погледите на аудиторията, е „Ляв марш”. Рециталът-спектакъл по стихове на Маяковски се появява по лавиците на книжарниците през 1970 г. Отзивите са ласкави, но следващата му книга излиза осем години по-късно – „Къси нощи” е документална проза на театрална тематика. Въздействащи са и следващите му книги – „Антракт” (1994), „Владимир Трендафилов – една действителност от думи” (1997), „Риба за царе” (1998), „Приют за думи. Избрани стихотворения и още нещо” (2007).
В малкото по обем, но значимо по съдържание литературно творчество този обаятелен автор показва колко силно жадува за социална хармония и хуманност и колко непримирим е към човешките недъзи. Като поет и разказвач ни удивлява със завидното си умение да навлиза в самите дълбини на човешката душевност
по начина, по който като актьор влиза в художествените образи
Прави го с проникновено художествено мислене, често боравещо с иронията и самоиронията.
Ярък беше не само неговият баритон и актьорско присъствие, но и литературният творец беше ярък, както и човекът Налбантов. Погледнеш ли го отблизо, още повече те грабва с нравственост, скромност, достъпност. Беше лесен събеседник и за непознати, за обикновени хора. Артистичният му покоряващ глас и дикция, слънчевото му изражение се съчетаваше с неповторимо чувство за дълг и отговорност. Това го правеше незаменим и неповторим.
Моите близки отношения с него датират от 80-те години, когато
започна да посещава по-често Пазарджишкия край
Неведнъж е споделял тревогите си от тоталната разруха и безцеремонното погазване на националните ни духовни ценности, нерадостната съдба на театралния ни живот, унизителната орисия на Седмото ни изкуство. Особено го безпокоеше залезът на българското кино. „Сега – споделяше той – добрите филми и в чужбина се броят на пръстите на двете ръце, а какво остава за онова, което се ражда под българското небе. Телевизията бълва непрекъснато талаш и трици, които гъделичкат низките страсти у човек. Най-често това е търговия, а не изкуство. Как да си обясним рухването на нашето кино? С всеобщия крах на цялостната ни култура, която беше не на европейско, а на световно ниво!”
Неведнъж е изплаквал болката си
от изгонването на родния театър от синия екран, докато театрите в страната ни беряха душа. Много го гнетеше и пренебрежителното отношение към нашата драматургия. От това, че пиеси на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Иван Пейчев, че и на Стефан Цанев, се загърбват и не се радват на подобаващ сценичен живот. Изпитваше неутолима носталгия по театралните ни кумири. Веднъж му подхвърлих мисълта на Иван Димов, че ако е имал втори живот, и него би посветил на театъра, Налбантов ме увери, че и той би постъпил по същия начин, защото това е неговият голям житейски избор.
След промените от 10 ноември 1989 г. гостуванията на Иван Налбантов в Пазарджик продължиха, но вече имах усещането, че той живее постоянно с пулса на духовните процеси в нашия край. Тогава работех известно време като секретар на писателското ни дружество и ръководех Клуба на дейците на културата в нашия град. Иван Налбантов проявяваше винаги възрожденска отзивчивост и се стараеше да бъде полезен при организираните театрални, литературни вечери и тържества.
Особено се сроди с Пазарджик в периода 2003-2007 г.,
когато неговата колежка – известната българска актриса Виолета Гиндева, негова близка приятелка още от младите им години, ръководеше духовния живот на общината. Незабравими са участията му в дълбоко емоционалните рецитали по време на Ботевите тържества, в кинофестивали, в творчески вечери. Той беше духовит и все така ярък. Неусетно се сближихме и скоро отношенията ни прераснаха в близко приятелство. С готовност се отзоваваше на всяка покана на Клуба на дейците на културата. От него време е и първото ми интервю с него – бе публикувано във вестник „Знаме” през 2003 г. под заглавие „Театърът ни е в дълг към голямата драматургия”. Актьорът наистина изпитваше голямо удоволствие да диша въздуха на нашия град и се радваше на неподправената обич на местната общественост. Няма да забравя възторженото му посрещане на 27 октомври 2004 г. в големия салон на читалище „Христо Ботев”, когато пристигна, за да участва
в тържеството, посветено на 80-годишнината от рождението на Стефан Чавдаров-Чафа
Изглежда, че му беше допаднала като съдържание и емоционален свят поезията на покойния наш нестандартен поет. Иван Налбантов взриви многолюдната аудитория с огнедишащ пламенен рецитал, а в залата оживя духът на един от най-уважаваните творци от Града на Константин Величков.
През октомври 2006 г. актьорът дойде в Пазарджик и стана водещ на тържеството послучай 75-годишнината ми, придружаван от Евтим Евтимов и Трендафил Василев. Връщайки се назад, сега отново чувам гласа му от рецитала в зала „Устрем” с мои стихове. Тези визити на Иван Налбантов обогатяваха културния облик на града и региона. И все пак, как да си обясним тази негова привързаност към Пазарджик? Ето един добър отговор на самия актьор от едно интервю за „Знаме” преди години: „Да, приятно ми е да бъда в Пазарджик. Там имам добри приятели. Но аз съм суетен човек и искам да напомня на хората, че все още съм жив и че всеки досег с тях ме зарежда с онази енергия, без която всеки творец започва да вехне.”
За щастие Иван Налбантов никога не увяхна като творец и човек, даже и в последните мъчителни дни, когато говорихме, докато лежеше в столичната ВМА и го спасяваха от връхлетелите го заболявания. Но той си отиде. За нас останаха тъгата, спомените и наследството му, което всеки би трябвало добре да познава.
Продрум ДИМОВ
