Това, че сме почти адаши с президента на клуба и с кмета на Пазарджик е знак
“В следващите много тежки за мен седмица-две трябва да взимам аргументирано решение, отговаряйки и на разума, и на чувствата си”, каза преди часове президентът и селекционер на ЦСКА Александър Попов, който изведе „тигрите” до историческа титла в Суперлигата. Ние посрещнахме героите подобаващо, а Александър Попов с готовност отговори на въпросите на „Знаме”. Кой е той? Попов започва спортната си кариера като състезател по лека атлетика и спечелва републиканското юношеско първенство на спринт 60 м и скок дължина. През 1983 г. започва да тренира волейбол в школата на ЦСКА, а от 1989 г. се състезава за мъжкия отбор. Още с първото си участие при мъжете става носител на шампионската титла на България. Печели с отбора на „червените“ 5 шампионски титли като състезател и 3 като треньор. През 1990 г. заедно с отбора на ЦСКА участва във финалната четворка на КЕШ, където „армейците” стават четвърти. На 24-годишна възраст се отказва от активна състезателна дейност след множество контузии през 1995 г. Две години води мъжете на „Славия”, а от 1998 г. е начело на мъжкия отбор на ЦСКА. Бил е помощник-треньор на мъжкия национален отбор. Женен е за дъщерята на треньора по футбол Аспарух Никодимов – Елица.
- Г-н Попов, осъзнавате ли какво направихте?
- Е, то като че ли е някакво голямо чудо… Просто един град и една община, които са инвестирали в спорта по правилен начин в продължение на няколко години и най-накрая е логично усилията им да се увенчаят с успех. В личен план също осъзнавам успеха, но и го познавам. Няколко пъти съм шампион – да, вярно, последните 10 години изпитваме с ЦСКА много трудности, но чувството да си шампион не ми е непознато, напротив.
- Абе да победиш три пъти от три мача „Нефтохимик” мирише на чудо…
- Някой път в спорта се получава и това. Отборът на Бургас в последните години беше доминант, но през тази година при тях най-силно се оказваше влиянието на странични фактори – на пандемия, на контузии в неподходящи моменти, и беше ясно, че не са в най-оптималната си форма. Въпреки това класата им е безспорна и то се видя още в първите мачове. Няма как - отборът им е съставен от такива големи състезатели и е много-много опасен.
- Кое все пак беше разковничето да разгадаем и победим този опасен отбор? Едва ли коронавирусът…
- Не, разбира се, не. Коронавирусът беше причината за тяхната малко по-слаба форма. Но отборът на „Хебър” също имаше проблеми, свързани с още по-важни неща. С треньорски постове. Смяна на един, втори, трети… Това е сложно за състезателите и няма как да не се отрази на психиката и формата им. Разковничето беше, че в крайната фаза на шампионата момчетата, с тази хубава селекция, която имат, играха задружно.
- Видяхме един вездесъщ Брадли Гънтър, но не само той… Какво им казахте в съблекалнята?
- Не мога да повторя думите си, но извън тесния спортно-технически план, от който публиката не се интересува, им казах, че сега им е паднало и трябва да играят задружно. Защото след няколко дена няма да могат. И може би по този начин влязох в съзнанието им. Те разбраха, че сега е дошъл техния момент и не трябва да пропиляват възможността. Видяхме как играха те. Не трябва да се забравя, че момчетата направиха много тежка полуфинална серия. Срещу „Монтана” бяха на една-две точки от отпадане. В спорта това е интересното, че нещата се случват, лошите се забравят, в съзнанието ни остават само хубавите. Но разумните хора трябва да се сещат и за лошите неща. И да си правят изводите.
- Кой беше Вашият най-труден мач начело на „Хебър”? Дебюта Ви на първия полуфинал с „Монтана”? Вторият, в който ги надвихме с 3:2 гейма? Или последният финал с „Нефтохимик”?
- Ами (усмихва се), не мога да кажа точно кой. На този конкретен въпрос май не мога да дам конкретен отговор. Но като се замисля, най-трудно ми беше на първата тренировка с момчетата. Защото не знаех как точно ще се сработим. А след разговора ни, макар че то не беше точно разговор, а по-скоро някакъв разбор, вече бях оптимист, че нещата ще се получат. Почувствах, че момчетата ме слушат и това ми вдъхна малко повече увереност, че важните неща, които искаме да направим, са осъществими. Това чувство се засилваше с всяка следваща тренировка, но истината е, че първите няколко дни на тренировките бяха най-голямото предизвикателство за мен и тогава се чувствах най-некомфортно.
- Някои от състезателите признаха, че са били объркани и обезверени след тези чести треньорски смени.
- Да, имаше го този момент, аз също го усетих. Но го преодоляхме с общи усилия.
- Вие попитахте риторично преди дни защо в Пазарджик може, а в други градове – не. Отговорихте ли си?
- Аз го имам отговора. За жалост в нашата страна няма система, а има личности. И ако хората ги няма, когато системата не работи, се осланяме само на индивидуалностите. Което в краткосрочен план може и да върви, но в дългосрочен никога не става. Ето го примера. Значи кметът на Пазарджик може да има визията как да направи нещата и ги прави, а в други градове това не може да се случи. Което е абсурдно. Защото след като в Пазарджик може, значи навсякъде може, стига да има желание. В единия град може да се развива волейбол, в другия – баскетбол, в третия – да се отделят много пари за театър, за опера, въобще за култура. Въпросът е какво се случва в най-богатата община в страната – в София?
- Може би отговорните фактори ще Ви отговорят.
- Сигурен съм, че няма да го направят. Но аз съм длъжен да си кажа мнението.
- Беше година без публика, но когато за пръв път гостувахте с ЦСКА срещу този „Хебър”, имаше… Какво бе впечатлението Ви от феновете?
- Само суперлативи мога да кажа. Пълна зала, толкова много хора, подкрепящи отбора. А и всяка година залата се променя – с терафлекс, с осветление… И отново се връщаме на темата как нещата могат да се случват – и как се случват. Да си призная, с известна завист наблюдавахме какво се случва в Пазарджик, а и в провинцията. Няма какво да се лъжем – в провинцията спортът се развива по-добре, отколкото в София.
- Деликатно и без конкретика говорите за тежкото положение на ЦСКА, но от много време вървят приказки, че от най-високо ниво се пречи на „армейците” целенасочено. Че се изгониха спонсорите на отбора и кандидат-инвеститорите за зала „Васил Симов”, за да последва „червеният” волейбол съдбата на „червения” баскетбол, който бе затрит във време на успехи…
- Нищо по-конкретно от това не мога да кажа. Вие казахте моите думи. Това бих казал и аз, но за съжаление нямам отговор защо се прави това. Имаме проблеми с материалната база – оттам и с финансирането. Защо се случва, нямам отговор. Призовавам привържениците на ЦСКА да бъдем още малко търпеливи и да видим накъде ще се развие този казус. Аз мисля, че независимо кой от кой отбор е, се интересува от съдбата на най-големия клуб в България в последните 70 години. И трябва да има чуваемост, да има спокойствие, трудностите да бъдат решени на масата, а не по друг начин. Аз имам търпението. Най-логичното е нещата да се оправят. Просто така трябва. В последния месец феновете реагираха на моите думи в Пазарджик и в цялата страна вече задават въпроси за ЦСКА.
- Казахте, че разумът и чувствата ще се претеглят преди да вземете решение за бъдещето. Може ли да си стиснат ръцете разумът и чувствата в Пазарджик?
- Аз съм достатъчно откровен. Всички разумни причини са да остана в „Хебър”, защото в Пазарджик има всички условия за професионално развитие и реализация. В ЦСКА има много нерешени проблеми и всичко е свързано само с чувството ми, че от 1982-а съм там и през цялата си кариера съм се борил за бъдещето на ЦСКА. Трябва да се намери някакво сечение между разума и чувствата. Много е трудно. На ръководството на „Хебър” също е трудно в момента и знам, че трябва бързо да взема решение. Но по какъвто и начин да ми зададете въпроса, аз нямам по-логичен отговор.
- „Разум и чувства” е име на известен роман, а Вие събирате антикварна литература. Коя е голямата находка в колекцията Ви?
- Много са редките антикварни книги на баща ми. Точно днес се навършва една година от смъртта му и аз съм седнал пред библиотеката. И книгите са пред мен… А тя е наистина голяма.
- Да завършим разговора с усмивка. Малкото Ви име е като на президента на „Хебър”, а фамилията – като на кмета на Пазарджик. Това не е ли знак?
- Да, знак е (смее се). Има знаци, има със сигурност някакви знаци и този е един от тях. Много бързо го разбрахме всички.
Дочо ЧАНЕВ
Уникални снимки от първата титла през 1947година - единствено в книжния брой на "Знаме"
