„Почти пазарджиклията” бе сред първите в поезията и последен в себеизтъкването
Точно в първия ден на новата година се навършиха 90 години от рождението на Първан Стефанов. За всички нас, хилядите му приятели, почитатели и читатели, беше привилегия от съдбата, че можехме да общуваме с този поет. За жалост днес все по-рядко срещаме името му в новите литературни издания. Емблематично е неговото участие в духовния живот на Пазарджик, където работеше като драматург на местния театър „Константин Величков” през 80-те години. От този период датира и моето близко познанство с него. Иначе в течение на десетилетия се бях докосвал до стиховете му от страниците на в. „Литературен фронт”. Приятелството ни беше скъпо – не само с него, но и със съпругата му, проф. Надежда Драгова, с които организирахме съвместни срещи в София и Пазарджик впоследствие...
Първан Стефанов дойде в нашия град на 4 октомври 1985 г.,
когато се учреди Писателското дружество в Пазарджик и окръга. За пръв председател бе ръкоположен Димитър Методиев – или „назначен”, както той се изрази пред нас. Димитър Методиев прие това назначение с открито нежелание, а и нямаше време за това като съветник на Тодор Живков). Работата падна върху плещите на Първан Стефанов, който бе избран единодушно за заместник-председател на тази новоучредена творческа организация, и на Венко Христов (за неговия принос вече припомнихме на страниците на „Знаме”). Първан пое в компетентните си ръце ръководството, понеже поетът от Белово се весна само веднъж сред пишещите братя. И зам.-председателят на дружеството със своя опит, професионализъм и компетентност привлече като магнит местните творци, увличайки ги в спецификата на литературното поприще. Под негово ръководство се организираха литературни премиери, срещи, четения в Клуба на дейците на културата и в съществуващия по това време Дом на писателя на ул. „Република” 3.
Първан бе причината за тласъка на литературния живот под пазарджишкото небе
Удивляваше ни неговата отзивчивост, подкрепа, постоянно общуване. Трябва да отбележим, че Първан си бе завоювал солидни позиции сред родния писателски свят, но му бе чужда всяка надменност. В същото време отхвърляше всякакви хвалебствия по негов адрес. Ще дам пример как избягваше да се самоафишира и да участва в литературни конкурси. Спомням си колко го огорчи наградата „Златния ланец”, присъдена му за литературен конкурс, организиран от редакцията на в. „Труд”
Тогава се беше страшно обидил на поета Иван Динков,
който без негово съгласие предложил стихотворение на Стефанов и го направил „участник” в това престижно състезание. Но това бе човек, чужд на каквото и да било себеизтъкване. Но за другите не се щадеше. Посрещаше с грейнали очи всяка сполука на колегите си.
Първан Стефанов е роден на 1 януари 1931 г. в с. Чепърлянци, Годечко. И понеже, както ми е разказвал,
като първото дете в семейството и роден в първия ден на годината бил кръстен Първан
Завършва гимназия в Годеч, след това славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като учител в Мездра, но още като гимназист и студент има трайни интереси към литературното творчество. Особено го влече поезията. Постепенно загърбва учителската професия, установява се в София и се отдава на активна редакторска дейност. Започва като редактор във в. „Народна младеж” и сп. „Младеж”, за да продължи в Българска кинематография, издателство „Български писател”, а по-късно и драматург към театрите във Варна, Хасково, Пазарджик и театър „София”. Потапя се в света на Мелпомена, а на някои пиеси е съавтор със съпругата си проф. Драгова – „Еретици”, „Има бог Перун”, „Женски години”. Все по същото време издава и първите си самостоятелни поетични книги – „Соколови пера” (1956), „Сред пробудените степи” (1957), „Песни за гнева и радостта” (1958), „Далечините обещават” (1962), „Пътуване към усмивката” (1964), „Насрещно време” (1966) и други.
За лириката на поета
В стихосбирките си Първан Стефанов грабва читателя с с изискания си художествено-естетически усет и оригиналния езиков почерк. Винаги е бил невероятно находчив в творческия процес, с атрактивната си актуалност и сюжетно-тематичното многообразие. Никога не робуваше на нечии заръки, били те и партийни, а изливаше на белия лист заръките на честното си човешко сърце. Затова и в стиховете му битуват, както радостта и възторгът от стремителния възход на родината, така и съмнението, разочарованието от нравствените деформации и разминаването с високите социални идеали. Тези деструктивни социални процеси намират място в творбите му „Арматура на барабани” (1973), „Диагноза” (1982), „Премълчана любов” (1983) и др. Поетът искрено и дълбоко более и страда като вижда, че гоним човека от себе си. Това обяснява и минорната обагреност на редица негови стихове. Например в стихотворението „Убихме Христа”, посветено на Добри Жотев, той пише:
„И все по-самотни бродят поетите.
И вият космически ветрове.
Страх ме е, страх ме е от народи,
които не четат стихове.”
Или в стихотворението „Болка”:
„Но мен ми е страшно, че още /и често/
от снимки, от сцени и от екрани
самодоволството – нравствено и тленно -
потупва Висоцки и му нанася рани”
Колко тревога лъха и от стихотворението му „Отчуждаване”:
„Студени улици, студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят”
Само че Първан Стефанов не се затваря само в парливата социално-гражданска тема. Немалко негови творби ни препращат към примамливия свят на детето, към хората и природата…
След като се прибра отново в столицата, той
не престана да живее с пулса на пазарджишкото духовно битие
При всяко мое отскачане до София му позвънявах предварително, той обикновено зарязваше всичко и се срещахме често в популярното преди години писателско кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5, къщата-музей „Иван Вазов” или в известния аперитив „При Мария” под Столичната библиотека. Във фокуса на нашите разговори неизменно попадаше литературният живот в града на Константин Величков. Прехвърляхме имена на колеги, издадени книги и други културни събития. Никога не отказваше поканаза гостуване в града ни. Спомням си с какво желание прие идеята
да представи през 1992 г. посмъртното поетично издание „Завещание” на Рангел Пейков
(известният наш поет и журналист е възпитаник на съпругата му проф. Драгова в Софийския университет). Та тогава, в подземното заведение на Младежкия дом, пред множество близки и приятели на автора, пред много пишещи братя, Първан разкри с удивителна вещина дълбоката философска и художествено-естетическа същност на изданието и неговия покоен творец. Подобна чест е оказвал и на мен. Помня, че на 14 май 1997 г. Велин Георгиев организира премиерно представяне на поетичните ми книжки за деца „Песенно звънче” и „Весело утро” - в националния литературен салон „Старинният файтон”, но му се наложи спешно да постъпи в болница. Първан се отзова веднага и пое авторитетно ролята на водещ и бе аплодиран от публиката, сред която бяха немалко водещи наши поети и писатели като Яко Молхов, Евтим Евтимов, Иван Динков, Янко Димов, Иван Спасов, Благовеста Касабова, Георги Марковски… Първан го направи, защото обичаше Пазарджик. Неслучайно на една от книгите му има дарствен надпис:
„На Продрум Димов – приятелски спомен!
Първан Стефанов – почти пазарджиклия
29 ноември 1998 г. София”
Този „почти пазарджиклия” за жалост си отиде ненадейно на 31 декември 2012 г. В последния ден на годината – така както бе дошъл с името си в първия неин ден.
Продрум ДИМОВ
