Трябва да направим трезва преоценка на националната ни политика по въпроса
Повод да се върна към дневника на Богдан Филов ми дава темата за Македония, която в момента е особено актуална. С тези редове съвсем не искам да възхвалявам този виден наш учен с безспорен принос в развитието на историческата и археологическата ни науки, още повече пък съм далеч от мисълта да оневинявам съдбовните му грехове като политик и държавник. Но е интересно да видим усилията му за национално обединение и стремежа му да бъдат приобщени към отечеството ни всички земи с българска реч, отнети по силата на грабителски договори. Да си припомним усилията на България в онези години от прага на днешното време и новата геополитическа подредба на Балканите и света.
С всички уговорки за „услугата”, която правителството на Богдан Филов направи на Третия райх, осигурявайки безпрепятствено нахлуване на вермахта на Балканите, трябва да отчетем, че
това нахлуване възкреси надеждата за националното ни обединение
Именно тази историческа ситуация реши да използва като аргумент при изграждането на политиката си като държавник Филов. В този дух е и неговият разговор с немския посланик фон Рихтховен от 22 март 1941г.: ”Ако ни се предложи – заявява той - да се върнат само Западните покрайнини /Босилеградска и Царибродска околии – б.а./, анексирани от Югославия с Ньойския договор от 1919 г., да се откажем от Македония, то това ние не бихме могли никога да приемем.” Тази своя позиция той отстоява и при подписване на споразумението с немците във Виена за постепенно предоставяне на Тракия и Македония на българите. Независимо от това кой какви сметки си прави, Филов, опирайки се постоянно на твърде колебливия и предпазлив, но нелишен от интуиция и такт цар Борис III,
се заема веднага с възстановяването на българския дух в Македония
Изпратени са незабавно Данаил Крапчев – главен редактор на в. „Зора”, и Йордан Мечкаров – председател на дружеството на столичните журналисти, да проучат на място как стоят нещата и организират една добра и целенасочена пропагандна дейност. Първите впечатления са повече от обнадеждаващи: в села и градове като Битоля, Прилеп, местното население се стича масово и посреща възторжено българските войски като освободители. Малко по-сдържани са жителите от района на Скопие, подложен на една дългогодишна сърбизация, поради което там българският език вече е станал чужд, особено за младото поколение. Ца стабилизиране на българското влияние в тези земи, по инициатива пак на Филов е оторизиран
специален наш представител към немското командване по македонските въпроси
Нещо повече, той посещава множество селища в този край и на спонтанни митинги и събрания държи пламенни патриотични речи, приети въодушевено от местните българи.
Няма съмнение съмнение в искреността на Филов и силното му желание да се възстанови час по-скоро българщината в тези земи. Не друг, а Филов нарежда да бъде изпратен незабавно в Скопие архимандрит Стефан от София, за да организира послучай Великден литургийно отслужване на български език в тамошните църкви.
В онзи исторически момент като министър-председател в тази насока проявява изключителен държавнически такт. Организирана е масова кампания за събиране и изпращане на наши книги в Македония. По спешност е отпечатана антология с патриотични песни и разкази, която сепредоставя своевременно на местните училища. А в деня на славянските първоучители Кирил и Методий още през 1941 г. пристигат организирано стотици македонски ученици в София, за да участват в традиционните всенародни празнични тържества. Безспорна е заслугата му да се укрепят устоите на българския етнически елемент чрез изпращането на повече от 400 висококвалифицирани наши учители, които откликват с готовност да обучават македонските българчета. Навсякъде местното население – и стари, и млади,
даже и участниците във въоръжената съпротива против фашизма там, посрещат с открито радушие
пратениците на българското четмо и писмо. Така се слага началото на планомерно, при това доста интензивно, българско влияние в областта на духовния живот, което си има не само логичните основания, но и перспективите.
Паралелно с това първиятя министър на страната ни е държал извънредно много за създаването на нови държавни структури там, изпращайки ерудирани и авторитетни, много добре подготвени специалисти и опитни администратори. Така например неслучайно на 4 май 1941 г. Тодор Павлов, ръководен от най-силни патриотични чувства също дава съгласието си да замине за областен управител в Битоля.
Значителна част от Вардарска Македония обаче
остава под италианска окупация, с което българското правителство не може да се съгласи
Водят се оспорвани преговори за прехвърляне на Воден, Лерин, Охрид, Преспа и други селища, в които преобладава българското население.
Непрестанният стремеж на България да се ускори приобщаването на западномакедонските земи към отечеството се натъквана открита агресивна политика на тогавашните италиански ръководни кръгове. Това заставя Филов да замине за Рим на 21 юли 1941 г., придружен от своя външен министър Иван Попов. Самият Попов е песимистично настроен за бъдещето на Третия райх. Пред Мусолини българският премиер аргументирано изтъква историческите, етнически и географски основания за преместването на македонската граница. Отново трябва да се доказва българската принадлежност на Ресен, Тетово, Охрид и други места, заселени предимно с българи. Особено разгорещени спорове се водят за манастира „Св. Наум” – стародавна християнска твърдина, която Дучето и неговият непреклонен външен министър и зет на Мусолини – Чано, твърдо са решили да предоставят на албанците заедно с други македонски селища. В края на краищата преговорите завършват с компромисно решение, предвиждащо
създаването на комисия от италиански, български и албански експерти
Тя трябва да установи истинската граница…
В следващите години събитията на Източния фронт се развиват мълниеносно под напора на Червената армия и предвещават неизбежен крах на Германия. Страните от антихитлеристката коалиция са категорично против настъпилите териториални промени на Балканите. Твърде красноречиво е едно изявление на английския външен министър Антъни Идън пред Камарата на общините от 22 март 1944 г.: „Не може и дума да става за отстъпване на югославски или гръцки земи на България, зада убедим последната да излезе от войната.” Нещо повече, английската дипломация настоява страната ни да остане в границите до 1939 г., т.е. и без Южна Добруджа.
През лятото на 1944 г. Иван Багрянов в качеството си на министър-председател призовава в народното събрание
България да изтегли войските си не само от Сърбия, но и от Македония,
като се откаже от претенциите си за национално обединение. Това предизвиква буря от негодувание в някои среди, а Богдан Филов, вече един от тримата регенти, изразява категорично своето възмущение. „От Македония – заявява той – можем да се откажем само при един силен натиск, бил той политически или военен. Ние цели 60 години сме себорили за свободата на българите от Македония, дали сме стотици хиляди жертви в тази борба и днес би било предателство пред нашата национална кауза, ако се откажем доброволно от Македония, без това даже да ни е поискано официално от съюзниците.”
Историята си остава най-добрият съдник. Но изложеното дотук звучи като
един болезнен дисонанс с някои груби грешки
в областта на националната ни политика. От които можем само да се поучим.
В никакъв случай не съм”За” това днес да бъдат прекроявани установени граници или да се правят безразсъдни анексии на земи. Нямаме право да тровим добритеприятелски отношения с нашите съседи. Това обаче не означав, че трябва да допускаме да се погазват изконните права на нашите сънародници зад граница. Наложителна е трезва преоценка на националната ни политика и анализ на културно-историческото ни наследство. Затова си заслужава да се върнем безпристрастно към разбиранията на Богдан Филов по Македонския въпрос и изпълнението им. От онази епоха може да пренесем ценни идеи, въпреки грешките при изпълнението им, за които вече стана въпрос.
Продрум ДИМОВ
