Вчера изминаха 143 години от освобождението на Пазарджик от турско робство. Събитието, което се случва на 14 януари 1878 г. е определящо за съществуването на нашия град. Не е сигурно къде щяхме да бъдем и ние с вас точно в този момент, да не говорим, че едва ли щяхме да познаваме визуално някои от емблематичните паметници на пазарджишката възрожденска култура - като църквата „Успение Богородично“, къщата-музей „Станислав Доспевски“, Етнографския музей,
ако руската армия беше се забавила с няколко часа при освобождението на Пазарджик
и Ованес Соваджиян не бе унищожил телеграмата на турското главно командване за опожаряване на Пазарджик. Но първо да си припомним как османското командване се опитва да забави руското настъпление към Одрин след освобождаването на София и поражението при Шейново. След освобождението на Плевен (10 декември 1877 г.) и на София (4 януари 1878 г.) руската армия предприема широкомащабни настъпателни операции. Целта – освобождаване на цялата територия, населена със славяни, е поставена от император Александър II. Така в началото на месец януари Западният руски отряд с командир ген. Гурко
излиза от София и настъпва в направлението София-Пазарджик-Пловдив-Одрин,
за да пресече пътя за отстъпление на османските остатъчни сили в Тракия. Развитието на военните операции е описано в „Енциклопедия Пазарджик“. Ген. Гурко незабавно насочва силите си срещу Татар Пазарджик. Той води тази колона, като най-важна, по главния път София-Пазарджик. Колоната на ген. Веляиминов (8 батальона, 12 сотни и 12 оръдия, около 7000 души), напредва в посока Самоков - Долна баня - Момина клисура - Пазарджик.
Колоната на ген. граф Шувалов (28 батальона, 12 ескадрона, 12 сотни и 12 оръдия) получава заповед да настъпи от Нови хан – Ихтиман - Траянови врата - Пазарджик. Колоната на ген. Шильдер-Шульднер (8 батальона и 8 оръдия, около 4000 души) действа в направление по река Тополница-село Мухово-Церово-Пазарджик. Колоната на ген. Криднер (24 батальона, 23 ескадрона и 55 оръдия, около 21 000 души) настъпва от с. Петрич (Средногорец) през Панагюрище за Пазарджик.
Колоната на полк. Комаровски трябва да настъпва в посока на селата Лъджене – Душанци - Копривщица, евентуално през селата Стрелча и Попинци, и да се яви в тил на неприятелските позиции при Панагюрище.
Настъплението на руските войски принуждава турската армия да изостави позициите си при Траянова врата на 12 януари 1878 г. На следващия ден руски подразделения стигат до линията с. Бошуля-Величково и напредват на юг към Саранбей (Септември)-Семчиново и на север към с. Динката-Щърково.
На 13 януари 1878 г. за командващ османския гарнизон в Пазарджик Сюлейлеман паша назначава ген. Фуад паша.
Българското население е принудено да напусне града
в посока на с. Главиница, където прекарва два дена и две нощи на открито.
Руските войски наближават. В тези часове главнокомандващият на османските войски, Сюлейман паша иска разрешение от Падишаха и Високата порта в Цариград да запали града и изколи населението. Пуска запитването с телеграма, но отговорът не се връща толкова бързо и той междувременно се оттегля в Пловдив, за да се укрепи. Същия ден началникът на пазарджишката гара Ованес Съваджъян получава телеграма от турското правителство в Истанбул. Адресирана е до Фуад паша и в нея се заповядва на турския командващ да опожари града и да избие до крак българското население.
Нарочно подчертавам дебело това, за да се знае какво е управлението на българските земи в продължение на 500 години
В този период българския народ е подложен на робски геноцид, понеже е било нещо нормално в държавата на султаните „неверниците“, наричани гяури, да биват избивани а тяхната собственост унищожавана или присвоявана. Но и това е само 50 процента от истината. Защото тези, които са се отличавали с физическа красота и умствени способности са се продавали като роби. Официалните документи и исторически източници в „Христоматия по История на България. Ранно българско възраждане (XV - 20-те години на XIX в.)“ том III, София 1982 г.) потвърждават, че в Османската империя е имало продажба и покупка на роби християни.
А Съваджиян трябва да реши какво да прави със злокобният документ. Миг от историята определящ съдбата на един град. Но кой е Ованес Съваджъян? Роден през 1844 г. в Одрин в семейството на арменски емигранти, от дете знае български език. Учи в Робърт колеж в Цариград, владее 7 езика. Особено съчувства на българите по време на Априлското въстание. Поддържа тесни връзки с българските революционери и ги информира за това, което знае като жп служител. Жени се за българката от Панагюрище Парашкева Филипова, чиито родители са избити през април 1976-а.
Семейство Съваджъян осиновява сираче оцеляло от Баташкото клане – Атанасчо,
а по-късно им се раждат още пет деца...
Телеграмата гласяла: „Опожарете града, унищожете населението, оттеглете се към Филибе/Пловдив/!“ Тогава обаче се случва немислимото – служителят на гарата нарочно превежда погрешно съобщението на султана. С риск за живота си ужасеният Съваджъян разбърква няколко тирета и точки и слага по едно „не“ пред всяка от жестоките заповеди
- не унищожавайте града, оставете населението и се оттеглете. Той превеждал, защото
само той знаел морзовата азбука
Турците изпълняват фалшивата заповед. Въпреки, че получава сериозни подкрепления, дивизионният ген. Фуад дава незабавно заповед за изтегляне от Татар Пазарджик. Около 14 часа на 14 януари 1878 г.авангардът на руските войски с командир ген. Брок навлиза в града. След кратка схватка с турския гарнизон освобождават града. Камбаните на православните храмове бият тържествено, избягалите жители се връщат по домовете си. През същия ден видни граждани избрали комисия, която да отговаря за поддържането на реда. Тя се състояла от 12 души - осем българи, по двама евреи и арменци. След 4 дни е избрана и временна градска управа.
Разбирайки за подвига на Съваджъян лично ген. Гурко го награждава
с Ордена за граждански заслуги - първа, втора и трета степен и с Орден „Свети Александър Невски“ – първа, втора и трета степен.
След Освобождението на Татар Пазарджик Съваджъян става временен кмет на града, а по-късно е началник на гарата. Скромен, той не се отдава на държавна кариера, а продължава да работи в железниците. След това последователно става началник на гарите в Цариброд и Търново. Умира в Своге на 14 октомври 1906 г., едва две седмици след пенсионирането си. На 14 януари 1986 г. костите му са пренесени в алеята на заслужилите особена почит в гробищния парк на Пазарджик.
След като градът е освободен, руските сили предприемат енергично преследване на противника в направление на Пловдив. По случай сключването на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.) пазарджишките граждани изготвили благодарствен адрес, който бил връчен от специална делегация начело с кмета на Пазарджик Иван Чунчев на руския главнокомандващ - Великия княз Николай Николаевич в Одрин.
Марин ИВАНОВ
РБ „Никола Фурнаджиев”
