Понеделник, 21 Фев 2022
 
ИНФО КОВИД-19 Пазарджик

Д-р Мария Динкова: Заради Япония станах доброволка в „Пирогов“ още преди коронавируса

  28.12.2020 06:46             
Д-р Мария Динкова:  Заради Япония станах доброволка в „Пирогов“ още преди коронавируса

Пълната отличничка по медицина от Пещера релаксира след тежки дежурства с 42-километрови маратони

СОФИЯ. Д-р Мария Динкова е млада и чаровна госпожица от Пещера, макар по документи да е родена в София. Тя знае как може да учиш близо 7 години за доктор и всичките над 50 изпита да си вземеш с пълно шест. При това - въпреки че от четвърти курс паралелно учи и доброволства в „Пирогов“ – предимно нощни смени. Ако не вярвате, д-р Динкова стеснително ще се усмихне и просто ще каже, че си обича професията. Тя вече е дипломиран лекар и продължава да работи в „Пирогов“ като детски анестезиолог.

- Как приключи смяната Ви, д-р Динкова, имаше ли нещо, излязло извън контрол?

- Не. Всеки път е нещо различно, но това е най-интересното. Няма две еднакви дежурства. Понякога е спокойно, понякога в последния момент идва нещо спешно и сложно. Но самата болница е последно звено и тук пристигат всякакви клинични случаи от цяла България. За човек, който се обучава, това е нещо изключително ценно.

- Толкова много изпити и всички са със шестици? Няма ли поне една петица „за цвят”?

- Да, наистина няма (смее се с леко неудобство)

- Колко са тези шестици?

- Около 50. По принцип цялото следване е разпределено в шест години и половина, като на седмата се дипломираме. Всяка година по два семестъра, като в първите три години обучението ни е предклинично - учим дисциплини, които по-скоро са свързани с патофизиологията. Трети курс е като междинно звено – за пръв път влизаме в клиниките и учим пропедевтика – въведение в клиничните дисциплини. След трети курс обучението минава изцяло на клинична основа и вече нямаме семестри и изпити, а сме изцяло в циклична система. Учим един предмет и в края на периода имаме една седмица време и изпит по съответната дисциплина. Една от ползите е, че ако учиш цикъл „Вътрешни болести“, четеш само тях. Това е една от основните разлики на Медицинска академия спрямо другите висши медицинска училища у нас и динамиката не е толкова голяма. Но всички студенти случихме пандемията и процесът на завършването се забави с 2 месеца. Трябваше преди месец и половина да съм завършила. Държавната сесия премина изцяло в писмен вариант, което много утежни ситуацията. Липсваше всякаква комуникация с хабилитираните лица, а и имахме къси интервали при всеки изпит.

- Да но сега сте дипломиран лекар-анестезиолог.

- Радвам се, че работя в детска реанимация. Това е може би една от най-всеобхватните специалности - обединява анестезиологията и реанимацията. Висшият пилотаж е реанимацията. А анестезиологията е малко като авиацията. Лекарят-анестезиолог държи под контрол нещата и от работата му зависи доколко хирургът ще се чувства спокоен. Трябва във всеки един момент да можеш да предскажеш усложнение. Това е 95 процента спокойствие. Останалите 5 процента са да знаеш какво да направиш, ако нещо се обърка. А пък реанимацията – това е цялата медицина накуп.

- Как постъпихте в „Пирогов“? Настоявала сте да отидете точно там.

- Всичко започна след един обмен в четвърти курс. Бях за един семестър в Япония по програмата “Еразъм“. Там е изключително интензивно всичко – и ритъмът на учене в университета, и ритъмът на живот. Половината от четвърти курс го прекарах в Япония. Като се върнах, голяма част от колегите ми се бяха ориентирали към някакви клинични звена. Което си беше малък културен шок за мен. Предполагах, че единственото място, което може да се доближи до тази динамика, е „Пирогов“.

- Хм… Най-тежкото място.

- Най-тежкото. Иначе доста преди това исках да се занимавам с деца, просто не бях решила в коя точно специалност. В „Пирогов“ отидох веднага след Япония, като идеята ми беше просто да доброволствам в отделение, което ми е интересно. Започнах да ходя в един кръжок по детска хирургия. Там за мой изключителен късмет се запознах с един лекар, който се превърна в мой основен ментор (въпреки че исках да се занимавам с нещо друго, а не с хирургия) - д-р Димитров (Михаил Димитров, б.р.). Той е детски хирург и изключителен специалист. В крайна сметка сега просто ще сме от двете страни на бариерата. Малко символично, но параванът, който вдига анестезиологът над главата на пациента, и го дели от хирурга, се води кръвно-мозъчна бариера. Аз от четвърти курс ходех там. И макар че в пети курс вече официално се насочих към нехирургичната част, продължавах да ходя. Защото в спешния кабинет много бързо трябва да се научиш да комуникираш с родителя и с детето, и за много кратко време да оцениш пациента. Отделно е шоковата зала. В нея идва моментът, в който се чува сигналът за шок, и тогава всички специалисти се втурват като един и работата става екипна, за да се диагностицира и стабилизира пациентът.

- Колко време бяхте доброволец в „Пирогов“?

- От четвърти курс до миналата година ходех след упражненията, успоредно с ученето в университета. От година работя като здравен асистент в детска реанимация, което също вървеше успоредно с университета. Давах основно нощни смени, а през уикендите – през деня. След като за кратко се премина към онлайн обучение заради коронавирусната инфекция, ми беше по-лесно да съвместявам нещата. Така че - всяко зло за добро. Никой не ме е принуждавал да бъда доброволка, но всички ме приеха радушно. И след дипломирането вече минах на щат като здравен асистент. Като си доброволец, зависи само от теб дали ще отидеш, дали няма да отидеш, но когато си с график, нещата стават доста по-фиксирани. Мотивацията и желанието ми за работа обаче са си същите.

- Завършила сте езикова гимназия. Защо избрахте медицината?

- Да, завърших ЕГ „Бертолт Брехт“ в Пазарджик с английски и немски. Иначе съм родена в София, но съм отраснала в Пещера, откъдето са родителите ми и където живеят. Аз съм първият медик в семейството, нямам никакви роднини лекари. Още откакто се помня искам да се занимавам с медицина. Знам, че звучи банално, но съм израснала с такива „баналности“ - да имам кукли и да си ги оперирам, и да си правя интензивно отделение с тях... Не знам откъде съм ги гледала тези неща, нито кой ми е повлиял, явно е подсъзнателно. Баща ми работи в пречиствателна станция, инженерна дейност, майка ми е химик-микробиолог. Занимава се с биоразнообразието към ВиК-Пещера. Нищо общо с медицинската сфера. Но пък сестра ми Милена е отскоро акушерка. Тя е с три години по-малка от мен и поне с нея намираме някакъв общ език (смее се). Аз съм изключително благодарна на учителите си. Още от Пещера – на учителката ми по химия г-жа Дима Зънгарова, която се опита да ме откаже от медицината, а аз впоследствие разбрах, че това е било един тест, за да провери тя доколко аз съм решена. Нататък в следването имах също толкова добри и толкова много учители! Обаче г-жа Зънгарова е… да го кажем на химичен език, катализаторът, който ми помогна още в предгимназиалния етап. Невероятен и незаменим човек! Но всъщност медицината е това – приемствеността. Някой трябва да ти подаде ръка, за да знаеш как се прави за следващия новодошъл, който ще очаква ръката ти. Де факто болестите не четат учебниците – борят се с опит.

- С тази диплома не само в Япония, навсякъде можете да отидете. Да не говорим, че глад за медицински кадри сега е огромен по цял свят. Не сте ли мислили да отидете някъде другаде?

- Да, замисляла съм се. Но аз съм идеалист човек в голяма степен. Знам, че много хора ще ме нарекат „глупава“, обаче за мен никога финансовата страна не е била водеща в избора ми на нещо. Да, системата може да има много трески за дялане, но да речем, че точно в момента давам шанс на системата. И ако нещата са толкова пагубни, колкото другите ги представят, тогава, разбира се, ще премисля наново. Засега обаче правя това, което съм сметнала за най-правилно. И мисля, че българските пациенти заслужават качествено здравеопазване. Което няма как да се случи, ако в здравната ни сфера не влизат млади и нови попълнения. Пък и не мисля, че в чужбина всичко е идеално или е коренно по-различно. Просто нашата здравна система трябва да претърпи някои реформи.

- Много Ваши колеги се обединиха около мотото „Аз ще се ваксинирам“. Други са против. Какво мислите вие по въпроса?

- Това го коментирахме преди няколко дни в клиниката и като цяло мнозинството от лекарите са „за“ ваксинирането. Колкото и по-рядко да се среща при деца коронавирусът, имахме доста тежки случаи. И мисля, че ползите от ваксината надделяват. Въпреки че все още и четирите ваксини са на ранен етап на клинични проучвания, ползите надделяват над рисковете. До този извод достигнахме колективно. Все пак ваксинацията е въпрос на личен избор, не е задължителна, така че хората сами за себе си трябва да решат.

- Остава ли Ви време за близките, за личен живот, за релакс?

- Ооооо (смее се). Основното нещо е човек да не носи работата вкъщи. Аз обаче съм щастлива да имам до себе си човек, който е отчасти в професионалната ми сфера. Той се занимава с дентална медицина и имаме общи теми на разговор. А това е от ключово значение. Важно е човек да разбира и вълненията, и стреса, който изживяваш. Другото нещо от ключово значение е да живееш близо до болницата - като мен. Така не губиш излишно време… Виждам по-рядко семейството сега. Преди се прибирах на две седмици по веднъж, но сега сме изолирани. Не искам, влизайки в болницата, да съм потенциален носител на зараза. Иначе с мама се чувам всеки ден по няколко пъти. Тя и татко ме подкрепят всякак и човек само може да си мечтае за такива родители. Откъм хобита и свободно време съм абсолютен любител бегач. Занимавам се с планински бягания и маратони. Това ми е една от формите да медитирам и абсолютно да се разтоварвам. Може да съм била 20 часа в болницата, но с едно бягане нещата се оправят, колкото и тежки да са били.

- Къде бягахте за последно по маратонски?

- Маратонът на Панчарево през април бе последното ми хубаво бягане. Беше си класическата дистанция от 42 км с около 2000 м денивелация. Изключително преживяване в Лозенска планина, в близост до Витоша – беше много хубаво! Иначе всеки ден си тичам за удоволствие, но от време на време имам и култови бягания.

- Много хора си мислят, че коронавирусът е конспирация. Вие сте в болницата, в която КОВИД-отделението е известно още като Изолатора. Много ли конспирация е събрана в Изолатора?

- Аз съм твърдо против конспиративните теории. Фактът, че хората боледуват и умират, е показателен. Но призивът ми е, независимо дали вярваме или не, просто да спазваме мерките отговорно. Точно този скептицизъм е изключително вреден. Неспазвайки мерките, резултатите са ужасяващи и пагубни, повярвайте ми! В отделенията едва-едва смогват и са на ръба. Който си мисли, че има конспирация, поне да се отнася отговорно, да се огледа и да осъзнае какви са последствията за общността като цяло.

Тодор ГРОЗДЕВ


Свързани
Последни новини
Анкета
Обяви

ЛИЦЕНЗИРАНИ КУРСОВЕ, ФРИЗЬОРСТВО, КОЗМЕТИКА, МАНИКЮР, ГРИМ. 0888 616 438

ВЪЗРАСТНА ЖЕНА ТЪРСИ ЖЕНА, КОЯТО ДА ЖИВЕЕ ПРИ НЕЯ НА СИМВОЛИЧЕН НАЕМ, НЕ ЗА ГЛЕДАНЕ, А ЗА КОМПАНИЯ. 0884 223 113

ПРОДАВАМ ЕТАЖ ОТ КЪЩА, ЦЕНТЪР, 0878 312 415
Всички