Землякът ни Георги Стоянов беше много повече от автор на книги, сценарист и режисьор на световно признати филми
Кой е човекът, благодарение на когото по време на „желязната завеса” български филми се популяризираха зад граница, а у нас гледахме най-стойностните американски и европейски филми? Мнозина от по-младите не знаят, че това е варварският ерудит Георги Стоянов-Бигор, който на 30 ноември щеше да навърши 95 години, а на 25 ноември отбелязахме 6 години от смъртта му (те не знаят и коя е Вивиан Лий, но Бигор я познаваше лично, както и много други големи имена от света на киното, б.р.). Една от ярките личности на българската култура, посветил й своя талант като критик, сценарист и режисьор. Във Варвара, Пазарджишко е роден, учи в съседното село Ветрен дол, а след това продължва обучението си в Пазарджик и Пловдив, където гимназиалните години са и ремсови. По-късно
ще го видим и като фронтовак-танкист на фронта на Втората световна война
до разгрома на хитлеристка Германия.
Следва право, но е пристрастен към киното. Завършва с отличие Театралната академия „Кръстю Сарафов“. Специализирал в Загреб, Москва, Санкт Петербург и Париж, защитава научна степен във Всесъюзния държавен институт за кино в СССР. В продължение на 15 години води телевизионната "Кинопанорама". Именно изкуствоведът Бигор превръща малката музейна сбирка на пионера на българското кино Васил Гендов в Българска национална филмотека и създава филмотечно кино "Одеон". От двата филма на Гендов се стига до колекция от 18 000 ленти. Бигор оглавяваше сценарната комисия към Комитета за кинематография и бе главен редактор на сп. "Кино и време". Удостояван два пъти със златни пера на Съюза на българските журналисти.
Това е Бигор
Получил солидно образование, невероятен ерудит, знаещ, можещ, респетиращ в света на седмото изкуство не само у нас, а и по света. В контакти с най-големите режисьори, познаващ се лично с големите световни звезди. Бе е член и председател на международни фестивални журита, член на Изпълнителния комитет на Световната федерация на филмотеките, експерт към комисии на ЮНЕСКО. Представял е български филми в над 50 страни в Европа, Азия и Америка, което даваше стимул и хъс на родните кинотворци (бел. ред., например Георги Стоянов-Бигор показа на Латинска Америка филма „Козият рог” с актрисата от пазарджишката трупа Катя Паскалева в главната роля, а дотогава там не знаеха какво е то българско кино.).
Къде го днес подобно наше филмово нашествие по международните екрани?
Колко родни кино продукции произвеждаме годишно сега? Уви. Славното ни кино минало сега е само спомен, а хиляди кина в страната угаснаха. Без преувеличение, присъствието на Бигор в българския киносвят беше епохално. Той е недостижим връх на родното киноведение. Освен сценарист и режисьор на филми, отличавани с национални и международни награди, той е и автор е на много книги. Освен че написа книги за историята на българското и световно филмово изкуство, сред които "Поезия в киното", "Българското кино и пионерските му неволи", "Филми от златния фонд" и др., той написа и други.
Мога да изброя двадесетина сериозни литературни заглавия,
задължително сред тях се открояват „Поезия в киното”, „Безначален и безкраен вятър”, „Звезди и поклонници”, „Ръкопляскането забранено”, „Есен реките стават тъжни”, „Автограф от лъв”, „Руският авангард”… В полезрението му попадат важни и преломни исторически събития, дискутирани и до днес – примерно в книгата му „Вечност минута и половина” (1981) и документалните му филми „Партизан за бой се стяга” (1969) и „Време във времето” (1989). Прочетете тези книги.
Бигор ще ви грабне с великолепния си език и емоционална обагреност
на образи и преживявания. Ще ми се да маркирам книгата му „Това е толкоз просто и логично” (2005), отпечатана в издателство „Сибия” на покойния Йордан Янев. Тя трябва да се прочете. И на нея, както и на другите книги, Бигор направи дарствен надпис. „На Продрум – с приятелство, със земляческа солидарност, с обич. Бигор. 15 юни 2006 г.”
В началото на 2013-а излезе от печат "Аеронавт от село Варвара" - последната книга на Георги Стоянов-Бигор.
Познавах го като изключително прецизен и всискателен към себе си. Държеше да предлага и да се предлага стойностна художествено-естетическа „храна”, която да задоволи и най-високите критерии на обществото.
Изживяваше повече от болезнено неглижирането на културните завоевания през социализма
от страна на определени политически среди. Оттам ни внушаваха, че „желязната завеса” е спирала и западното кино, забравяйки, че още от 50-те у нас милиони зрители можоеха да гледат най-добрите филми на САЩ, Италия, Франция, ГФР, Англия, Испания, Швеция, Индия… Бигор пътуваше често в чужбина, поддържаше връзки със световни кино елит и правеше достояние на родната аудитория
най-силните ленти от чуждестранната филмова продукция
Страшно го огорчаваше липсата на елементарна признателност за това. Както и за дейността му като дългогодишен ръководител и пазител на националната ни филмова съкровищница. Да, ще стане дума и за съветското кино, но някогашният съветски възпитаник Георги Стоянов ни показа една креативна поредица от хубави съветски филми на големи режисьори – ленти, които изградиха нравствения и емоционален човешки облик на няколко поколения зрители. И това благодарение на личните му контакти с най-изявените съветски режисьори, драматурзи, сценаристи и актьори.
Разбира се, имаше и немалко идеологизирани и скучни съветски филми,
но в сравнение с днешния „поток” на Холивуд, в който преобладават подобни творби, онова тогава съвсем не беше болка за умиране и хората знаеха кой филм е стойностен и кой - не. Бигор проявяваше инакомислене и не пазеше местенцето си (б.р., един от примерите е филмът “Привързаният балон” на Бинка Желязкова по сценарий на Йордан Радичков – по времето, в което беше спрян у нас той го показва в кината в САЩ).
Като човек Бигор беше скромен, контактен, достъпен и общителен. Изпитваше неудобство, че в последните години слухът започна да му изневерява,
даже се стигна до пълно оглушаване,
което го правеше труден събеседник, но и го потискаше. Разговорите по телефона с него станаха невъзможни и по подобие на покойния Григор Чернев, адресираните покани и съобщения до него се пускаха в пощенската му кутия. Но и в това с положение той обичаше да общува – с колеги, приятели, читатели, зрители. Особено ценеше приятелството си с близки земляци като Яко Молхов и Иван Сестримски, със съратници като Анжел Вагенщайн, Григор Чернев, Димитър Талев, Иван Вълов, които се възхищаваха от необичайната му човечност и скромност, но и от рядко големия му интелектуален ръст. Помня го като отзивчив и силно пристрастен към Пазарджишкия край.
За разлика от някои наши земляци-видни творци, които бяха позагубили равновесие от високото си служебно положение
по време на социализма, той се отзоваваше с готовност на всяка покана в духовния живот на Пазарджик. А беше страшно зает човек. И в телевизията, и с участия на премиери на филми, книги, и покрай честите пътувания в страната и в чужбина. Но звъннеха ли му с покана за нашия град, зарязваше всичко и бързаше, жадувайки отново да погълне глътка въздух от любимия град на скъпата му и романтична гимназиална младост. Дълго време не се познавахме лично, но с удоволствие четях статиите и книгите му, гледах го на малкия екран.
Познанството ми с него датира от края на 80-те години
Беше прочел тук-там някои мои творби и дойде на една от литературните ми премиери в София. По-късно не пропускаше случай да уважи с присъствието си литературни мои премиери в столицата. Как ще го запомня ли? Дали в столичния литературен салон „Старинният файтон”, дали при гостуванията му в Пазарджик, когато представяше актьори като Мирослав Миндов или литературни критици и писатели като Григор Чернев, Бигор ни грабваше с неподкупното си добродушие завладяваща чистосърдечност. Но и винаги респектираше с дълбоката си мисъл, с гласа на респектиращата ерудиция и със завидния си професионализъм.
Продрум ДИМОВ
