Той e потомствен каменоделец, а синът му поел по неговия път с длетото и чука
Живее в 240-годишна къща, която сам реставрирал
БРАЦИГОВО. Груйо Тошков е седмо поколение от български преселници от град Костур в Егейска Македония – Гърция. В рода му има търговци на дървен материал, дюлгери, животновъди, касапи и каменоделци. Брацигово отколе се слави с най-добрите майстори на изделия от камък. В миналото цифрата им надхвърля 150. Сега само петима възрастни си спомнят за доброто старо време. Един от тях е Груйо Тошков, роден през 1944 г.
Екипът ни го завари да работи на съседната възрожденска къща, която също е негова собственост. С майстора на камъка разговаря наша репортерка.
- Г-н Тошков, фамилията Ви е известна с четирима каменари - покойния Ви баща Атанас, Вие, брат Ви Христо и сина Ви Атанас. Как започнахте занаята?
- Предаде ми го баща ми. 17-годишен той учи занаята при вуйчо си Търпо Донов с още четирима калфи, сред които Стоян Тилев и Стоименов. Годината е 1937-а. Търпо Донов усвоява каменоделството при майстори във Владая, Софийско.
Любимото му място за дялкане на камъка е в река Умишка, преминаваща през Брацигово. Сред течащата вода се чува ударът на тежкия чук върху камата. Измайстореното корито е по-леко за изнасяне, вместо огромния камък. Пренасянето от реката става с тарги – сковани дъски върху два здрави пръта. Така то достига до двора на поръчителя. Каменни корита има почти във всяка брациговска къща.
Първоначално баща ми работи заедно с вуйчо си. После започва самостоятелно или с други колеги от бранша. По-късно към групата се включихме и ние с брат ми Христо.
- На какво Ви научи баща Ви?
- На труд и доброта. Той бе честен, справедлив и скромен човек, който цели 62 години се бори с камъка – от 1937 г. до 1989 г. Имах прекрасен баща, роден през 1920 г. Той никога не се оплака, че нещо в работата му тежи – вършеше я с удоволствие. Имаше завършен седми клас, каквото е и моето образование. Но за майстора са нужни повече умения – да има ум, ръце и сърце, да обича това, което прави. Всичко, което знам, научих търпеливо от него.
- Кога Вие тръгнахте по неговия път?
- По време на Ливанските събития баща ми премина тримесечен запас като радист. Тези връзки той изучаваше още в седми клас. Връщайки се от военното учение, ми каза: „Сега, синко, имаш два пътя – или да идваш с мен на работа, или ако откажеш, върви, където си пожелаеш, но за хулигани в къщата ми място няма”. Бях започнал 15 години. Оттогава - 1958 г., до времето, преди той да си отиде от този свят, работихме заедно. Научи ме да съм перфектен в каменоделството. После поех занаята в собствените си ръце.
- Какво сътворихте от най-близкия за възприемане и докосване материал – камъка?
- Изделията са многобройни и не могат да се опишат. С баща ми сме автори на множество външни чешми – Рашайковата на улица „Георги Михайлов”, в местността Грамадите край града (1973 г.) и при параклиса „Свети Тодор” близо до минералния извор. Чешми градихме и във възрожденски брациговски къщи, и по-далече – в Кърнаре, Устина, Гълъбово и на други места.
Наша емблема са направените изцяло от дялан камък къщи, заедно с терасите им, в Пазарджик, в пловдивските села Първенец и Скутаре. Костницата в Брацигово също е наша дейност. Както и трите дялани колони на градския стадион. При тях каменните съоръжения завършваха с кръгли топки от същия материал, но след поставянето им вандали ги откраднаха.
Любопитен момент от работата с баща ни бе поправка на един от римските мостове над река Умишка. Възстановихме настилката, разрушена от преминаващите по моста животни. Удивлявахме се на градежа на майсторите преди столетия така, че водното съоръжение да краси и досега речното корито и да се ползва още много години.
Две години работих настилки в офис сграда в либийския град Ал Азизия.
- С други брациговски каменоделци имате ли обща работа?
- Да, на много обекти у нас и в чужбина. Един от значимите е каменната фигурална композиция, ограждаща мемориалния парк „Априлци” в Брацигово. Знаете, че негов автор е скулпторът Благой Илиев, родом от Бяга, който вече не е между нас. На обекта се трудиха поне още десетима нашенци – Георги Урумов, бащата на писателя Александър Урумов, за когото „Знаме” писа, Пейо Мишекопаранов, Пейо Янков и други.
Внушителен брой майстори – около 200 души от България, Полша и други страни, се събрахме в сградата на СИВ в Москва за облицовка на представителна зала с множество вити стълби. Поканата към нас дойде от инж. Илиев – служител в строителното министерство, също от Бяга. Той бе наясно какво умеем като майстори – каменари. Работата там продължи близо година време. Участвахме в облицовката на Културния дом в Брацигово, на площадите в Девин и Пещера.
- С какво каменно изделие започна Вашият занаят?
- С направата на паве за паваж. По-стари каменари споделиха, че от половин голям камък са изработили 80 000 павета – цифра, която силно ме впечатли, но по-късно се уверих, че е истина.
- Как се правят шестоъгълните кубчета?
- Първо, от камъка се оформя куб с размери 80 на 80 на 80 сантиметра. После се дели наполовина и така, докато стигне размерите 10 на 20 сантиметра. Камъкът се разчертава, слагат се камичките, обръща се, чуква отгоре и четирите павета са готови. В годините от 1958-а до 1961-а едно от тях се оценяваше 1.6 стотинки. Но ако си ги работил сам, стотинките порастваха на 22. Тогава правех по 60 хиляди павета на месец. Същите тези изделия през 1937 г. са стрували по цял един скъп за времето си български лев.
С тези павета е застлана главната улица в града – от сградата на старата гимназия до Капията – близо до парк „Априлци”. За реденето им се иска майсторлък – да си получат правилните фигурки и необходимия наклон за оттичането на водата по повърхността им. Занаят като занаят е каменоделството. Но за него днес правачи няма. Баш майсторите над 80 години са Петър Маринов и неговият брат. Днес сме свидетели на безобразно редене на павета след ВиК-аварии. Това загрозява улиците на красивото ни градче.
- Напоследък се чуват гласове за заливането на паветата с асфалт.
- Не бива да допускаме подобно престъпление и поругаване на възрожденския облик на Брацигово. По улиците е положена най-здравата пътна настилка. Подмяната й ще е като върху пепел да налееш цимент. Резултатът е нулев. Паветата имат 6 лица и до 500 години живот, ако се сменят на всяка една от страните си. Кой друг материал е по-як от каменното кубче, пита се каменоделецът. Нека Общината и специалистите кажат тежката си дума паветата да не се заливат с асфалт. По-добрият вариант е майстори да поправят нарушения от аварии и строителни дейности паваж. Със сигурност такива ще се намерят.
- Що за занаят е каменоделството?
- За разлика от всички останали, важно изискване е каменарите да са здрави физически, защото трудът е тежък. Но ако го обичаш, той ти носи удовлетворение. В това съм напълно убеден. Майсторът, познавайки тънкостите на камъка, може успешно да се справи с моделирането му. Черни точици и чертички върху повърхността му подсказват как може да се разцепи. На наш език камъкът се реже лесно на контра на вода, а не на контра. Принципът е идентичен с цепенето по дължина на платове. Обратното правило важи само за гранита и мрамора.
Характерен за нашия район е пясъчният реолит в различна разцветка – червен, бял, син, зелен. Любопитното е, че речните камъни имат по-мека структура и обработката им е по-лесна. Има случаи камъни с тегло 100-150 килограма да се преместват при направата на стъпала с дължина 1.20 метра и други с 1 метър по-дълги. Понякога от кариерата до пътя те се изнасят, хванати с две ръце отзад на кръста. В повечето брациговски къщи каменни стъпала водят до етажа им. Бордюрите на тротоарите по улиците също са от камък.
- Вашият брат Христо и синът Ви Атанас също са каменоделци.
- Така е. Синът ми пое по моя път и доста години работихме заедно. Сега се занимава с монтаж на каменни изделия и с оформяне на тераси с гранит. Синът ми е на 45 години.
Малцина са младите, които посягат към каменния занаят. От моето поколение каменоделците се броят на пръстите на едната ми ръка – двамата братя Димитър и Христо Китови и Пейо Мишекопаранов, да са живи и здрави. В Брацигово е разкрито каменоделско училище и първият випуск завършва през 1935 г. Един от учениците там е Петър Донов.
- Родът Тошкови е от град Костур в Егейска Македония – Гърция.
- Носим фамилията на първия преселник в Брацигово Тодор Тошков – баща на 5 сина, единият от които остава в Батак. Нашият род тръгва от сина на Тодор – Ангел. Той търгува с дървен материал. Зимата го сваля от гората в село Полатово, а напролет по пълноводната Марица върху салове пътува за Одрин в Турция. Неговият син Атанас има 12 деца – 9 сина и 3 дъщери. Един от тях се казва Груйо. Синове продължават да се раждат и да носят неизменно имената Атанас и Груйо. Така се стига и до баща ми Атанас и до мен – Груйо Тошков, седмо поколение от рода Тошкови.
- Живееш в красива стара къща. Как се чувстваш в нея?
- Прекрасно. Сградата е на 240 години, наследствена е от прадядо ми Ангел. Реставрирах я сам, запазвайки автентичния й вид. Уникален строеж, разпределение и дълбока изба, до която се стига по стръмни стълби с много стъпала. В процес на възстановяване е и съседната братска къща – моя собственост. Работата върви бавно заради множкото години, но не се отказвам да я върна към нов живот. Оградата на къщата е от дялани камъни. Интериорът в двора също е възрожденски. Пред входната дървена врата с метално чукче върху нея има изградена чешма.
Всичко около мен е свързано със занаята ми на каменоделец. Цял живот съм свързан с камъка, но не се оплаквам. Обичам занаята си, но, за съжаление, той тотално изчезва. Погълнаха го съвременните машини в заводите. Сега тук заводи няма. Няма и хора, които да работят в тях. Времената се променят, променят се и занаятите и професиите. Няма сила, способна да спре прогреса в живота. За нас, старите каменоделци, остава споменът за направеното добро.
Инструментите са скътани на сигурно място – в торбичката има шила, шкарпели (длета), секачи, ками, мачоли (чукчета) и боен чук с тегло 6 килограма и половина. Те са оставили следи от всичко, изработено с двете ми ръце. Гордея се със занаята си и се радвам, че с написаното повече хора ще научат за каменоделците и сътвореното от тях с много труд.
Пенка МИХАЙЛОВА
