В мен има остра тъга, защото искам да разкажа за него. Той вече не е между живите. По призвание беше лекар, но носеше душата на поет. Всичко вършеше с вдъхновение и всеотдайност.
Животът нерядко му предлагаше тежки, понякога сурови изпитания, проверяващи характера му. Беше отговорен, силен мъж. За него е съотносим стихът на Кавафис: „Внимавам в работата си и я обичам.”
Моите спомени за него за ярки и силни. Припомням си нашите разговори, в които е ставало дума за опорните точки на живота му.
Говореше, че особено цени чувството за отговорност, че за него медицината е преди всичко труд, но и обич към пациентите. А заедно с това и призвание.
В себе си той носеше сърдечна доброта. И всеки, който се е докосвал до сърцето му, е усещал искреното и неподправено чувство да носи радост на хората.
Вярвам, че и там, горе, сред небесните пасбища, не престава да дарява надежда, защото знаеше казаното, макар и в далечното минало от Парцелз: „Висшата степен на медицината е любовта към човека”.
И когато хора като него преминават на отсрещния бряг ние, българите оставаме с един човек по-малко.
Името му? Казваше се Никола Пенчев. И макар че имената се повтарят, той и животът му бяха неповторими.
Ще се срещнем ли някога из небесните пътища, приятелю?
Хари ХАРАЛАМПИЕВ
