ПАЗАРДЖИК. Екатерина Данчева няма нужда от представяне. Наскоро приятелите на писаното слово дойдоха заради нейната последна книга „Търся себе си (опит за портрет)” , издадена от „Българска книжница” с подкрепата на Община Пазарджик,. В нея авторката ни връща в старите Пазарджик и Пещера и наред с житейските си перипетии ни показва много неизвестни факти, които ги няма даже в енциклопедията на Пазарджик – а заслужават да бъдат там. Като изхвърления „на боклука” ценен архив от петте години работа на Центъра по интеграция за обучение на ученици в музеите, галериите и цеховете, на който Екатерина Данчева е била директор. Освен учител и писател, родената в Пещера поетеса (тя е автор на близо 20 книги с проза и лирика за деца и възрастни) е била и началник на отдел „Народна просвета” при ГНС, и зам.-председател на Общинския съвет за народна просвета, и технически началник на обект… Тя бяга от светлината на прожекторите (бяхме настоятелни за това интервю) и макар близките й да знаят колко е емоционална и отстъпчива, в новата й книга, до последно надзърта онова момиче, което бяга от болницата малко след като е диагностицирано с жълтеница.
- Г-жо Данчева, „Търся себе си” наистина е писана от поет, защото е интимна…
- Стеснявах се за издаването на тази книга, независимо, че съм писала в продължение на 20 години. Много разчитах на мнението на близките – сестра ми, брат ми, приятелите, колеги.
- След като прочетоха книгата те казаха ли: „Защо си писала, че си била чистачка в блок?” Или: „Защо вътре е преживяното падение при връщането в училище?”
- Не, не. Но наистина носталгията ме провокира. Не искам да се изтъквам, но сложих в центъра моя живот. Изпитвах потребност – да извадя хубавите и лошите моменти и заради носталгията, но може би има една болка, че не с всичко съм успяла да се справя и да преживея. Но все пак това е моят живот.
- Казвате, че ако живеете отново този живот, ще пропуснете някои неща…
- Да, защото това са и тежки, трудни спомени, които ме натъжават. Но това не е всичко. Пропуснала съм някои неща. И тъжни, и такива, които може да звучат като „изтъкване”. Имам „материал” за втора част.
- Естествено е да Ви попитам намерихте ли себе си? И къде?
- Сега смятам, че може би не съм успяла. Много съм искала да правя нещата, както трябва, за сметка на децата и семейството. На първо място съм слагала работата, но нали по призвание съм учител. Имала съм неприятности и това е в центъра на книгата. Много неприятности съм имала като учител, и като ръководител на просветата, и като ръководител на Центъра за интеграция.
- Това значи ли, че заветът на Вашия баща, което сте предала на децата си – поставяй общественото пред личното, значи ли, че е погрешен?
- Не. Така съм възпитана от родителите си, така съм възпитавала децата си. Не съжалявам, че бях отдадена на работата си, независимо от всичо. Защото съм го направила от сърце.
- Какво днес връзва ръцете на българския учител?
- Мъчно ми е за него. Моята дъщеря е учителка, вече е почти пред пенсия. Виждам как работи тя, как работят колегите й, и съжалявам учителите, защото са зле оценени и от децата, и от обществото. Те нямат никаква подкрепа от родителите. Напротив, отношението им е негативно и те са готови да нагрубят, обидят, да ударят, вместо да потърсят проблема в отношението и вниманието, което отделят към собственото си дете. Дъщеря ми е много добър професионалист и отговорен учител, наложила се е с добро име, но съм я виждала неведнъж да страда като потърпевша именно на тези днешни обстоятелства. Поколенията се променят. Ние например давахме всичко за работата, за училището, за колегите. Работили сме безотказно, безплатно…
- В книгата показвате живота в две епохи, а сега говорите за поколението на прехода. Кога ще свърши преходът?
- По природа съм оптимист. Винаги съм вярвала, че нещата рано или късно се променят за добро. Но да си призная, в последно време съм отчаяна.
- Това значи ли, че сега посягате към белия лист заради невесели поводи?
- Разбира се. Тъжни поводи ме провокират. Всичко ми е носталгично. И децата, и приятелите, ме питат, ама защо така. Не знам, може би нещо вътрешно избликва от мен. И е тъжно.
- А какво беше първото Ви стихотворение?
- Не помня. Доста години пишех и криех. В младите години любовта беше стимулът за писане. Първите ми стихове са такива. Много харесвах българската поезия. Дебелянов, Яворов…
- В книгата разказвате за една спонтанна и незабравима „дебеляновска вечер”…
- Тогава бях учителка в кърджалийския край. Бяхме млади. Съпругът ми Спас и той беше учител, тогава край нас бликаха оптимизъм, вяра… Имаше едно удовлетворение от това, което правиш. Не сме се надявали на никакви облаги… Младост!
- На младите хора, които днес поемат по пътя с трите ленти – семейство, работа и творчество, какво бихте казали?
- Нека да имат кураж. Да са смели да гонят и да постигат мечтите си, да продължават по пътя, ако срещнат трудности. Защото много е трудно човек да постигне мечтите си, няма ли амбиция, кураж и желание. Има ли ги, ще пренебрегне проблемите и ще гони мечтите си, търсейки себе си. Иначе ще загуби младостта си. Но човек е млад винаги. И трябва да е млад винаги. Желая им го!
Тодор ГРОЗДЕВ
