„Честит 8 март, мамо!” - на бас, че сте го писали с детския си почерк. И после сте свикнали да честитите празника на съученички, приятелки, колежки. На жената до вас. И усмихнато да приемате букети, поздравления и подаръци, ако от малка са ви обличали в розово. Или пък с презрителна гримаса отхвърляте „тоя комунистически празник”... Голямо объркване цари около датата 8 март и си струва да си припомним какво се чества на нея.
Осми март е Международен ден на жената, който почита борбите на жените за равни права по цял свят.
Историята
На 8 март 1857-а в Ню Йорк жените от шивашки и текстилни предприятия излизат на протест против лошите условия на труд и ниските заплати. Работничките са атакувани и разпръснати от полицията. Две години по-късно, на същия месец, тези жени създават своя първи работнически синдикат.
В следващите години следват други протести, най-известният от които е през 1908-а, когато жените организират шествие през Ню Йорк с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. През 1910-а в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, на която, по предложение на германската социалистка Клара Цеткин, се приема: всяка година да се празнува денят на работничките и на международната им солидарност за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота.
През 1977-а Общото събрание на ООН приема 8 март да бъде признат за Международен ден за правата на жените и за мир.
Идеята
На жените винаги се е налагало да се борят за своите права, независимо в коя страна и в кой исторически период се намират. А 8 март, Международният ден на жените, е чудесен повод да поговорим за неравнопоставеността и за проблемите, пред които жените по света са изправени.
8 март не е ден за купуване на рози, парфюми и други подаръци. Не ни е нужен специален ден, в който да показваме любовта и уважението към майките, приятелките, съпругите и дъщерите си.
Но ни е нужен ден, в който мъжете и жените открито да поговорят за домашното насилие, за изнасилването, за дискриминацията, за сексизма, за феминизацията на бедността и най-вече за това, че неравнопоставеността на жените не е само женски проблем. Това е проблем на цялото ни общество, на цялото човечество.
На Осми март нека отбележим празника с признание не само към тези, които обичаме, но и към тези, на които дължим своите права. Това, че днес в България жените гласуваме, образоваме се, свободни сме да избираме своя професионален и личен път, не е даденост, а резултат от нечия дълга борба.
Борбата срещу неравноправието, насилието и стереотипите продължава и днес по цял свят.
8 март е един много криворазбран празник. Той е оспорван, считан за комунистическа отживелица, част от омразно минало за някои, малко лицемерен, дори смешен, за други заради клишето, в което се е превърнал.
Този празник днес отразява всички лица на жената
Празникът на майките - ние, като техни деца, им отдаваме почит и сами станали майки, получаваме на свой ред с някое стихче или картичка. Всъщност, дори само затова си струва неговото съществуване. Други жени очакват признание за значимостта си от любимите си мъже. И да, това се изразява в подаръци, цветя, поне малко по-различно отношение от другите дни. И да, заради това си струва да бъде харесван. Необвързаните си организират излизане по женски, за да се вдъхновят от женската си сила и независимост и да я демонстрират в екип. Все още в много предприятия и фирми мъжете почитат колежките си по някакъв начин. Тогава 8 март става и забавен, но не по-малко значим.
Празникът има много лица, много поводи за дискусии за тези, които искат да ги намерят. Но истината е, че се е е деформирал и малцина си спомнят откъде идва поводът, защо е точно тази датата. Преди всичко останало - той е
празник от жената за жената
Нашето родно наследство също изобщо не е за пренебрегване. Да си спомним за жените хайдутки, първите светски учителки и интелектуалките, за жените партизанки, за милосърдните сестри по фронтовете на толкова много войни, за жените героини на социалистическия труд, за всички онези жени, които бяха първи в професията си, а после я и преподаваха. Имената им се нареждат в световната история на женското движение за еманципация.
Само за сравнение - д-р Елизабет Блекуел е първата жена - дипломиран лекар в САЩ през 1849-а, а през 1859-а става и първата жена, вписана в Британския лекарски регистър. През 1866-а се дипломира д-р Тота Венкова - първата жена лекар в България, милосърдна сестра, после и лекар на фронта, до последно упражняваща професията си безплатно. Те не само са работили в епоха, когато е било немислимо жена да го прави, те са проправяли път на всички жени след тях, които вече са можели да мечтаят за свободна професия, образование, място в обществото и за признанието му.
(Зн)
