Граф Игнатиев използва картата на видния наш съгражданин, която завинаги си остана недочакан блян
Писано е много за видния ни съгражданин, големият българин Константин Величков. Но малцина знаят, че писателят, преводач, народен будител и водач, блестящ оратор, политически деец, литературен критик и художник е човекът, очертал границите на Сан-Стефанска България. Високо благороден, нравствено извисен, Константин Величков посвещава целия си живот на Отечеството, на неговото Освобождение и духовен напредък. За него Освобождението е изпълненият блян на петвековните въжделения.
Вестта за обявяването на Руско-турската война Величков посреща с голямо въодушевление и нескрита радост
Заминава за Румъния и се присъединява към освободителните войски като преводач. Сбъдва се съкровената му мечта - България го посреща “ликуваща с изпълнения блян на петвековни въжделения”. Преди това е участвал в Априлското въстание. В източниците се съобщава, че през лятото на 1874-а Величков се връща в Пазарджик, става учител и завежда читалищната дейност, става член на революционния комитет, образуван от Георги Бенковски. После участва в организирането на Априлското въстание в Пазарджишко. Става един от апостолите на въстанието, през април 1876-а, посещава Панагюрище и Брацигово, организира революционни комитети в някои села, грижи се за въоръжението на въстаниците. Документирано е, че Васил Петлешков на път от Панагюрище към Брацигово
пръв съобщава на Константин Величков за кървавото писмо на Тодор Каблешков
и за преждевременното избухване на въстанието в Копривщица и Панагюрище. По-късно сам той описва този момент: "И най-вълшебният сън бледнее пред очарованието, с което ни се вестяваше България, ликующа с изпълнения блян на петвековни въжделения. Мислехме да я виждаме жива пред нас, осенена от знамето, което беше дигнала. Светът я приветстваше, трогнат от новото тържество на свободата над тиранията." След потушаването на въстанието той лежи в турски затвори в Пазарджик, Пловдив и Одрин. По щастлива случайност обаче неговата дейност не е разкрита и остава жив.
Единственото спасение от кризата Величков вижда във войната. “Без война ний ще си останем каквито си бяхме досега - изложени на нож, брадви, ятагани и огън. Само тя може да ни помогне, да ни облекчи в състоянието и да ни даде едно по-човешко отношение”. През есента на 1876-а постъпва на работа в българската Екзархия в Цариград, следи отблизо живота в Отечеството и изпраща редовни дописки до вестник “Стара планина” в Букурещ. Младият пазарджиклия отразява подробно работата на Цариградската конференция в края на 1876 - началото на 1877 година.
В книгата на Данаил Юруков
за Константин Величков са предадени спомените на негов сподвижник:
„През септемврий, 1876 година, Величков замина за Цариград. Преди да замине, той ми каза:
- Ще отида в Цариград. Мисля, че там ще намеря повече поле за работа. Тука не мога вече да стана учител. Много ми е мъчно, че въстанието не сполучи и че дадохме много жертви, но най-вече скърбя, че дълго време не ще можем да работим за ново въстание. А пък и Русия не направи нищо за нас, ще има още много да робуваме на турците.
Едва през февруари 1878 година се видяхме отново в Пазарджик и той ми разказа нещо за живота си.
- В Цариград - каза той, - постъпих като писар в Екзархията и съм доволен, че се намерих там, тъкмо когато се решаваше съдбата на България, през време на Цариградската конференция. Руското посолство поиска тогава от Екзарха да му посочи в кои граници българите населяват турската империя. Секретарят на Екзархията, Георги Груев,
възложи тази работа на мене и на Методи Кусевича, а ние ги начертахме на картата на руския картограф Теплова
В следващите няколко дни стана известно, че е сключен мира в Сан Стефано и че границите на България обхващат и Тракия, и Македония, и Добруджа. Величков казваше:
- Не мога да се нарадвам, че границите са същите, които ние с Кусевича начертахме и дадохме на генерал Игнатиев.
Известието, че Сан-Стефанска България е раздробена в Берлин, порази и помрачи всинца ни. Величков стана крайно неспокоен и нервен. През ноември 1878 година Берлинският трактат бе започнал да се прилага и княз Дондуков-Корсаков замина за София. Източна Румелия, отделена от България, трябваше да се отдели вече и фактически.
Величков ми казваше по случая:
- Не мога да си представя как ще претърпим този факт - да видим пак как турски войски преминават през Татар Пазарджик, за да заемат Траяновите врата! Не, това е невъзможно!”
Блянът за свобода на Величков е пътеводната му светлина и след Освобождението,
когато България е разпокъсана след Берлинския конгрес. Само блян ще остане и начертаната от него и Кусевич карта на пределите, в които живеят българи. Ще бъде избран за депутат в Областното събрание на Източна Румелия в Пловдив, където ще се проявяват дарбите му на общественик и оратор. До края на живота си ще остане убеден русофил и славянофил, оставяйки безценното си наследство, дало тласък на развитието на различни сфери на новоосвободена България. Величковият блян, който е блян на България, и принципите му обаче го правят уважаван и от политическите му врагове.
„Знаме”
