80 години от рождението на големия поет
Думата „феномен” никак не е пресилена. Такова име остави този неповторим, талантлив, забележителен наш поет и драматург, който ни напусна преди двайсетина години. За жалост, тези две десетилетия на мълчание сякаш го обрекоха на забвение. И трябваше да доживеем 80-я му рожден ден, за да ни напомни колко сме изгубили. Нека да се вслушаме отново в гласа му и да се поразходим внимателно из неговия нестандартен, сложен, противоречив, но плодоносен житейски път. Пазарджик бе негов втори град, по-долу ще стане дума защо.
Роден е на 1 януари 1940-а във Велико Търново, но израства в някогашното село Бичкиня (днес квартал на Габрово), където живее със семейството си. Завършва духовната семинария в Черепиш и класическа филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Вродените му литературни интереси го отвеждат в издателство “Народна младеж”, където е редактор, а по-късно преминава на работа в БАН като специалист по раннохристиянска и византийска литература в Института по балканистика. Известно време е преподавател по класически езици във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”.
Неудържимият му стремеж за по-осезаемо присъствие в националния литературен и духовен живот го нарежда
сред основателите на Сатиричния театър в столицата
Не закъсняват и първите му творчески изяви в родната драматургия. В края на 70-те години на миналия век младият творец навлиза с нескрито самочувствие в литературното пространство с първите си книги - “Византийски запеви” (1973) и “Сонети” (1978).
След десетгодишно прекъсване, в началото на 90-те, той напомня за себе си с поредица нови заглавия - “Слово за Търновград” (1991), “Царски сонети за любовта” (1995), “Българският сатирикон” (1997), последвани от “Апокалипсис сега” (2000), “Всенародно бдение за Апостола” (2001), “Свети Евтимий Патриарх Търновски” (2001), “Цар Петър Делян” (2001) и други
значими исторически послания
В резултат ни остави в наследство повече от двайсетина исторически пиеси в стихове. Радко Радков е от малкото български драматурзи, които с поетичното си слово връщат нашия съвременник в далечната драматична атмосфера на българското Средновековие. Една от най-вълнуващите му илюстрации на тази епоха е неговата трагедия в стихове “Балдуин Фландърски”. Книгата се радва на интерес и у нас, и в чужбина. Тя грабва преди всичко с дълбокия психологизъм и драматизъм на героите, но и с историческата достоверност при изграждането на художествените образи, с изискания естетически рисунък на онази далечна за нас родна историческа действителност.
Няма да забравя как авторът ми поднесе това заглавие с автограф с характерния за него любезен и шеговит стил: “На приятеля Продрум с царствен ум…, 22 ноември 2004 година, Пазарджик - Радко Радков”.
Радко Радков е своеобразен историограф, поетичен летописец на българската историческа драматургия. Неговото дарование не можеше да се побере в тесните тематични рамки на драматичното и поетическото изкуство за възрастни в света на сатирата. Той удостои с подобаващо внимание и най-малките читатели с интересни и примамливи стихове за малчугани, като същевременно нагази и във водите на превода.
Връщайки се назад в годините, стигам до непоклатимия извод, че трудно бихме открили друг град у нас, който да е свързан така дълголетно с житейското и творческото битие на Радко Радков, както Пазарджик. Той го ценеше едва ли не като второ родно място. Разбира се, безспорната заслуга за сродяването на Радко Радков с нашия край в личен, човешки и духовен план се пада преди всичко на големия български преводач от града ни - Стоян Бакърджиев. Радков често му гостуваше - Бакърджиев беше първият негов най-близък приятел, който го свърза с местната културна общественост.
Това приятелство почиваше на солидна интелектуална основа
Нашият именит съгражданин не допускаше случайни хора до себе си, но скъпеше творчество на Радков и сериозното му присъствие в националния духовен живот.
Освен творческо дарование и висока ерудиция, Радков притежаваше колоритна магнетичност, която го сближаваше със заобикалящите го. В Пазарджик винаги се чувстваше сред сродни души. Освен с незабравимите си творчески изяви, той с охота участваше в литературно-творчески прояви на местни автори.
Спомням си една такава среща в Клуба на дейците на културата
Той пристигна понаквасен, леко зачервен като ябълка, с обичайното си весело алкохолно настроение, и веднага привлече вниманието на присъстващите с поредната си талантлива импровизация. Без предварителна нагласа и подготовка, без да се големее, той пусна в ход превъзходното си дарование на незабравим рецитатор и мигновено грабна аудиторията с емоционални, силно въздействащи откъси от пиесата си за Левски. Неговото непредвидено участие възхити залата и ни стопли в онази далечна студена февруарска вечер на 1997-а.
И все пак се чувствам задължен да припомня, че връзките и контактите на този оригинален творец, макар и епизодични,
дължим на преводача и наш съгражданин Стоян Бакърджиев
Към него изпитваше властен респект. Бачо Стоян, както го наричаше с преклонение той, за него беше интелектуален и морален барометър, и никога не се осмеляваше да възразява на неговите бележки, съвети, напътствия. Тази привързаност и уважение не угасна и след внезапната кончина на преводача на 12 май 1998-а. Макар и с доста разклатено здраве, Радков се отзоваваше на наши покани и представяше свои нови творби, посрещани радушно от многобройните му приятели и почитатели в града ни.
При едно от тези посещения, на 20 ноември 2003-а, се състоя поредната задушевна среща в зала “Устрем” на Младежкия дом. И той отново ни възпламени с вълнуващото си поетично слово. Още не е стихнал в паметта ми баритоновият му глас, който ни потапяше в неповторимия свят на неговите лирически и исторически творби, заселени завинаги в златния фонд на националната духовна съкровищница.
Родната изящна словесност не познава друг автор, който да впечатлява не само с литературен ръст, но и с уникална памет, респектиращ тембър на гласа и артистичен талант.
Такъв го видяхме и запомнихме на последната среща с него в нашия град
на 3 април 2009-а в малкия салон на концертната зала “Маестро Георги Атанасов”. Тогава представихме мемоарно-документалната книга на неговата първа съпруга Светломира Бинева “Моят Радко и приятели”. Злоупотребата с алкохола вече беше погълнала последните му жизнени сили и той с мъка се придвижваше, подкрепян от близки сподвижници. По време на премиерата беше клюмнал, забил чело в масата, смълчан, сякаш го беше изоставила обичайната му жизненост и жажда за живот. Но когато поетът Петко Тотев приключи с представянето на това интересно мемоарно издание, Радков изведнъж се надигна като пробуден от дълбок сън и извиси познатия мелодичен плътен глас, цитирайки поемата си “България”. Многолюдната аудитория мигновено се взриви, посрещайки с възторжени аплодисменти връщането на живота в него. Едва ли някой е предполагал, че това ще бъде последната му среща с нашия град.
На 1 септември 2009-а Радко Радков ни напусна завинаги, отиде си един щедро надарен уникален феномен на съвременна духовна България.
Но още приживе пътят на признанието не е никак лесен
Нерядко се случва наши именити творци да получават заслужено признание в странство, а след това и в родината си. Да припомним само имената на големия Борис Христов, Димитър Казаков - Нерон, Благовест Сендов и много други забележителни наши сънародници, завоювали върхови постижения в световната духовна съкровищница.
Невероятното дарование на Радко Радков не бе достатъчно оценявано, посрещано бе с нескрита завист и пренебрежение. Тук му е мястото да кажа, че за успешното му навлизане в националната ни литература и духовен живот немалък принос имаше навремето Людмила Живкова, която съзря навреме изненадващите му творчески възможности и го взе под крилото си. За него започна да се говори с респект в литературните среди, отвориха се границите за популяризиране на творчеството му и в чужбина. Не случайно и във Франция го нареждат сред най-талантливите творци. Достатъчно е да припомним, че известният френски академик Жан Гитон говори за него с възхищение, изненадан от забележителните му творчески възможности.
Спохождат го и непредвидени събития, които го извисяват още повече сред френските научни и литературни среди. През 1983-а Френската академия на науките го удостоява с
международната Наполеонова награда “Солензара”
за поетичната му драма “Теофано”. Наградата му е връчена в Сорбоната. А за своята популярна пиеса “Всенародно бдение за Апостола” през 2005-а получава същото отличие, връчено му в Ловния дворец на аристокрацията в Париж.
Паметно ще остане в културната ни история представянето през 1981-а в Рим на нашумялата му пиеса за светите братя Кирил и Методий
“Похвално слово за словото”
Публиката посреща и изпраща възторжено сценичната реализация на произведението му. Папа Йоан Павел II, който присъства на спектакъла, възхитен се спуска да го поздрави и го кани през 1985-а на специална аудиенция във Ватикана.
А у нас десетилетия наред името му шества триумфално с пиесите му по най-престижните театрални сцени - София, Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, Габрово, Шумен и други градове.
Неоценим е приносът на Радко Радков и в развитието на българския сонет. За това красноречиво говори голямата популярност на лирическите му стихосбирки “Сонети”, “Царски сонети на любовта”, “Сонети на любовта”. Да не говорим за небивалия интерес, на който се радват поетичните му книги “Апокалипсис сега”, “Византийски запеви”, “Слово за Търновград” и много други. През 90-те години “Българският сатирикон” разбуни гузните съвести със смелата си атакуваща актуалност, инкриминиран от засегнатите злополучни управници. Такъв е Радко Радков и е хубаво да го помним и да го четем.
Продрум ДИМОВ
