Всички сме деца, които играем на живот, и се лъжем, че сме пораснали
Светла Цоцоркова има защо да е доволна, но нещо сякаш нагарча на потомката на известния панагюрски род. Премиерата на втория пълнометражен игрален филм на актрисата и режисьорка - "Сестра", първо беше в конкурсната програма "Нови режисьори" на фестивала в Сан Себастиан, където спечели специалната награда на журито. Забележително е, че за 67 издания дотук едва пет пълнометражни филма на български режисьори са били селектирани в този конкурс, а два от тях са на Цоцоркова, което си е впечатляващо постижение отвсякъде. После си тръгна с наградата на младото жури на ФИПРЕССИ от фестивала във Варшава, взе награда за операторско майсторство и награда на СБФД от "Златна роза", спечели голямата награда на фестивала в Котбус, а през март очакваме премиерата му на международния „София филм фест”. Дано повтори успеха на първия й пълнометражен филм „Жажда”, който бе определен за най-добър филм на този фестивал през 2015-а и получи наградата на Българската филмова академия за дебют.
В „Жажда” тя режисираше големи актьори като Васил Михайлов, Ивайло Христов и Светлана Янчева. В „Сестра” виждаме отново Светлана Янчева, тук са и други „звезди” - Асен Блатечки и Валентин Ганев, талантливите Моника Найденова, Иван Савов, Елена Замяркова. Лентата по сценарий на Цоцоркова и на Светослав Овчаров (двамата са и нейни продуценти) е закупена за разпространение във Франция и Китай. Разказът е за живота на едно момиче с неговите достоверни лъжи. Тя комично ги разказва от първо лице, без да й мигне окото, докато продава глинени фигурки край пътя. Но безобидни лъжи няма. А каква е истината?
- Г-жо Цоцоркова, филмът „Сестра” спечели за кратко впечатляващи награди. Какви бяха реакциите на публиката на фестивалите в Сан Себастиан, Варшава, Варна, Скопие и Котбус?
- Сан Себастиан има изключителна публика - събират се хора не само от цяла Испания, но и от половината свят - все пак това е един от най-големите фестивали. Ние със Светослав и Моника сме за втори път на този фестивал и донейде бяхме подготвени, но за оператора Веселин Христов, звукорежисьора Валерия Попова и актрисата Елена Замяркова беше истински потрес да се изправят пред зала от хиляда човека, която ги аплодира десет минути. Иначе, да, филмът е един и същ, но реакцията на публиката е различна. В Сан Себастиан най-много се интересуваха от това как е показана любовта - чувство, което не умира, независимо от убогия свят, в който живеем. Във Варшава публиката се вълнуваше от темата за самотните жени. В Котбус - от това, че у нас бившите милиционери все още колят и бесят. Имаше един заядлив зрител в Солун, който се опита да тълкува филма в посока на защита на правата на малцинствата... Колкото страни, толкова и аспекти. Това е добре. Вероятно хората откриват във филма по нещо от себе си и това ги вълнува.
- С представянето на едно семейство от провинцията, кинокритиката видя „магични портрети, социални и лични конфликти”. А какво Вие искахте да покажете?
- Както казахме преди малко, всеки открива във филма нещо свое. Тъй че и критиката, която определя филма по този начин, не прави изключение. Ако във визията на филма има нещо магично, това се дължи на оператора (Веселин Христов, б.р.), ако звуковата среда е надреалистична, заслугата е на звукорежисьора (Валерия Попова, б.р.). Реализмът е от актьорите. Моята работа е била да не им преча особено много да се изявяват. (Бел. ред. Режисьорката разказваше, че на снимките на "Сестра" е чула Асен Блатечки да говори със Светлана Янчева: "Нали разбра, трябва да не играем нищо, това се иска от нас!" и дори леко се постреснала.)
- „Сестра” е изцяло независим. По-трудно ли го направихте от „Жажда”?
- Направихме „Жажда“ с минималната субсидия, която може да бъде отпусната за дебютен филм. Средствата за него бяха малко и ние си представяхме, че с края му завинаги сме загърбили работата с нищожни бюджети. Фестивалните успехи на „Жажда“ по никакъв начин не се оказаха от полза на „Сестра“ за да спечели субсидия. Времето си вървеше. Дадох си сметка, че между късометражния ми дебют и първия ми пълнометражен филм минаха десет години. Ако и между първия и втория трябваше да минат десет години, то с петия филм ще трябва да се пенсионирам.
- Как намерихте средства за него и колко време отне цялата работа?
- След като четири пъти проектът „Сестра“ кандидатства безуспешно в Националния филмов център, решихме да снимаме без субсидия. Междувременно бяхме подкрепени от филмовия фестивал в Арас, Франция, от филмовия фестивал в Солун, Гърция, от „София филм фест” и филмовия фестивал в Хонг Конг, Китай. След като толкова много филмови приятели ни подкрепяха по света, вярвахме, че ще намерим достатъчно приятели и във филмовия свят на България. Повечето основни творчески лица участват в проекта безвъзмездно. Искрено се надявам, че това е последният път, в който снимаме по този начин. Този път се оправихме не за десет, а за три години. Има надежда.
- Къде снимахте?
- Около Троян. Това е район, в който прекарваме много време, познаваме го. Въпреки това някои от местата за снимки „ни изненадаха“: бяхме минавали стотици пъти покрай мястото, където е заснета основната част от филма, но въпреки това не бяхме забелязвали уникалността на локацията. Къщата, в която снимахме, беше изоставена от години и пред срутване. Колебаехме се дали ще имаме ресурс да я стегнем така, че да не ни падне на главите по време на работа. Когато разчистихме драките, прогонихме змиите от стаите и влязохме вътре, видяхме пейзажа, който се открива от прозорците. Решихме, че си струва. И го направихме.
- Имаше ли забавни или критични моменти?
- Най-голямото организационно предизвикателство в снимките беше популярността на Асен Блатечки. Мисля, че не остана човек в Троян, който да не дойде да го види, да се ръкува с него и да се снимат заедно. Асен е свикнал, но не му завиждам. Не е лесно да се концентрираш, когато покрай теб винаги има грозд от почитатели и почитателки.
- Героините Ви копаят глина и правят фигурки за продажба, а „лъжкинята” Райна им вдъхва и живот, досущ богоподобен процес. Лъжата ли е необходимата доза вдъхване в търсене на истината днес?
- Прието е, че лъжата е обратната страна на истината. Иначе погледнато, това означава, че лъжата е необходимото зло, без което доброто не може да съществува. Истинският сив свят с неговата груба материалност е скучен и тесен за нашата героиня. Заради това тя си измисля друг, неин си свят, в който се чувства „цветно“. Нашата героиня извървява пътя от лъжата до истината, от самотата до самоотричането, от егоизма до любовта. При това, надяваме се, че това се случва не дидактично, а в поредица от нелепи ситуации, в които тя се е набутала сама и от които трябва да излезе с цената на още по-смешни методи. Животът, който живеем, е такъв - на ръба между гротеската и високата трагедия.
- Прототип сте на главната героиня, която преплита истина с лъжа. Сещате ли се за някоя неистинска история, която е толкова автентична, че сте я „пробутала” за истинска?
- Правя го непрекъснато. От дете. Като кандидатствах във ВИТИЗ, разказах такава невероятна история за наркоман, който съм прибрала от улицата, че комисията се слиса. Не знам дали заради това ме приеха, но дотогава аз жив наркоман не бях виждала. Дълго време моят учител Георги Дюлгеров се тревожеше да не се забъркам в нещо с наркотици - очевидно съм била много убедителна. А на Дюлгеров му дай да вярва в хората. Той заради това е толкова голям и в киното, и в педагогиката. Хващам се, че напоследък съм се превърнала в професионален лъжец - всичко, което измислям, звучи като истинско. Всъщност това е май същността на изкуството: да живееш по ръба на действителността и да я пречупваш така, че останалите да вярват. Всички сме деца, които си играем на живот. И се лъжем, че сме пораснали.
- Сестринството и братството в днешно време (в широкия смисъл) как си пасват на пълния с различни, забързани и затворени в себе си хора свят?
- Навремето Каин уби Авел. Тъй е тръгнал този свят, че сблъсъкът между братята ще го съпътства докрай. „По комунистическо“ било ясно, че „семейството е основна клетка на обществото“. Едновременно с това именно по време на комунизма се е правило всичко възможно, за да се разбие тази „клетка“. Индивидуалността е била опасна, а колективът - основна ценност. Във времена на изпитание обаче семейството е било спасение. За да завършим с библейските асоциации - и Ной взе в ковчега семейството си и тъй човечеството оцеля. Нашата героиня не е чела Библията, но има в себе си смелостта да преживее страданието и да се прероди.
- Новият Ви филм е като огледало, в което се оглеждат противоположности, сплетени в едно цяло. Кога е смешно тъжното и кога тъжното е смешно?
- Всеки, който е прекалено сериозен, е смешен. Всеки, който е смешен, рано или късно осъзнава сериозността на своето положение. Зависи откъде го гледаш. Дето се казваше в един стар анекдот:“ Жената доеше кравата, а в тихите води на езерото изглеждаше обратното...“
- Разкажете малко повече за Вас. За спомените от детството, за свободното време, за връзката с Панагюрище.
- Детството е най-важното нещо, което се е случило на всеки от нас. Най-малкото, защото е неповторимо. Родена съм в Бургас, но израснах покрай баба ми и дядо ми в едно странджанско село. Никога не съм била толкова горда, както когато дядо ми ме возеше със себе си на каруцата. Всъщност ние изхвърляхме боклук, но миризмата на боклука беше нищо пред удоволствието да седиш на дъската и да се друсаш по дупките. Панагюрище ми се виждаше голям град, а да не говорим за София. След това живях известно време по широкия свят, но само за да разбера, че всичко онова, което виждам в Лондон или Ню Йорк, вече съм го видяла - в огъня на печката в къщата на баба и дядо.
- Върху какво работите в момента? Издайте малко подробности.
- Имаме следващ проект за филм - малко мистичен, но по български, с една практична мистичност. Нали знаете, че ние се сещаме за отвъдния свят само като сме на зор. Тъй че ще се надявам на чудо, за да не се потрети случая с финансирането на „Сестра“, за който говорихме преди малко.
- Предстои премиерата на „Сестра” - какво обещавате на зрителите накрая - да плачат или да се смеят?
- Всички в началото на филма се смеят. Накрая плачат. Обещавам на зрителите искреност.
- Разкажете малко повече за рода си и за дядо си, създал първото кино в Панагюрище.
- Дядо ми по бащина линия е открил киното си в Панагюрище току преди национализацията. Държавата му го взела и той останал само със задълженията към кредиторите. Тъй че и той, както и аз, през целия си живот е имал повече дългове, отколкото печалби от киното. Имаше обаче една тънкост: киното беше долепено до къщата, в която живеехме. Когато затвореха вратите на салона, ние с братовчед ми Митко се промъквахме през едно прозорче и излизахме право на балкона в киното. Така „гратис“ гледахме всичко. От друга страна това си беше „нашето кино“, нали? Като се замисля: на това кино дължа първото си кинообразование.
- Актрисата Елена Замяркова е друга „пазарджишка връзка” с филма. Как се спряхте на нея?
- Елена Замяркова влезе в нашия филм с летящ старт. Докато за други роли сме правили кастинг дълги месеци, тя се справи от първия път и ни убеди, че е точният човек за ролята. Бях помолила Светослав Овчаров да напише монолог за кастинга как героинята е спечелила конкурс за красота „Мис троянска слива“. Елена го изпълни с такава вяра и наивност, че в един момент си помислих дали наистина не е спечелила тоя несъществуващ конкурс - толкова неподправено простодушно изглеждаше. С нея се работи лесно, защото тя е предана на работата си. Ако има късмет, защото това е неотменна част от занаята, Елена има голямо артистично бъдеще. Освен това прави чудесни сладки.
Тодор ГРОЗДЕВ
