Непослушният критик, който разгневи даже Тодор Живков
Борис Делчев е голямо име в литературната ни критика и е роден в Пазарджик, но младите не го познават. На 22 януари се навършиха 110 години от рождението му.
Всъщност кой е той? Човекът, неудобен на два строя, защото никому не цепеше басма?
В Пазарджик завършва основно и средно образование. Още като гимназист се сродява със социалистическите идеи, за което неведнъж е преследван и интерниран от властта, но не се разделя с левите си убеждения. Умира на 6 април 1987 година в София.
През 1933 година завършва право в Софийския университет „Св.Климент Охридски“ и започва работа като адвокат в родния си град, а по-късно се препитава известно време като юрист и в столицата, където се установява за постоянно местоживеене и се свързва завинаги с литературните ни среди. Междувременно разширява своите интелектуални интереси и през 1939 година заминава за Париж, където следва история на изкуството в Екол дьо Лувр, но
нахлуването на Хитлер през 1940 година го заставя да прекъсне обучението си
и с големи усилия успява да се измъкне от нацистката окупация, за да се озове отново под българско небе. Завръщайки се в родината, постепенно изоставя юридическата професия и се отдава на ежедневна литературно-творческа дейност. Следи отблизо развитието и тенденциите на литературното ни битие и през 1941 година издава дебютната си книга „Литературни въпроси“. С това заглавие бившият адвокат афишира и окончателното си обричане на литературното поприще.
Буреносното развитие на политическите събития у нас и в чужбина в началото на 40-те години на миналия век не му позволява да се настрои пълноценно на творческа вълна, затова и следващата му книга „По неравен път“ вижда бял свят чак през 1946 година.
Настъпилите дълбоки социално-икономически, културни и политически промени, свързани с изграждането на социалистическа България, стимулират неуморимия литературен творец, чиято дейност нерядко е успоредена и с неизбежни обществени ангажименти. Затова ще го видим и като
редактор във в.“Литературен фронт“, културен аташе в Париж, началник на кабинета на председателя на Президиума на Народното събрание,
редактор в издателство „Български писател“. А неговото творческо присъствие в съюзното издателство се оказва изключително приносно. Опирайки се на сериозното компетентно съпричастие на Симеон Султанов, Иван Сестримски и други близки колеги, на своята респектираща принципност и решителност, успява да върне на българския читател Иван Радославов, Георги Константинов, Теодор Траянов и други пренебрегвани, но значими имена на родната литературна съкровищница.
Никога обаче не угасва вродената му привързаност и възрожденски афинитет към генезиса на художественото слово. Плод на тези дръзновени усилия е благодатната поредица от нови произведения - „Мъките на реалиста“ /1954/, „С любов и ненавист“ /1958/, „Творци и книги. Избрани статии“ /1960/, „Родени между две войни“ /1963/, „Литература, изкуство, критика“ /1966/ и други заглавия. Погледите на творците на изящната ни словесност привлякоха също така и книгите му „Познавах тези хора“ /1968/, „В късни часове. Миниатюри, фрагменти, профили“ /1976/, „Христо Ботев. Опит за психография“ /1961/ и др.
За съжаление, днешното объркано време, което не престава
да пренебрегва и маргинализира значими наши изконни духовни стойности,
захвърля безцеремонно на бунището забележителни личности и събития - жалони в отечествената ни литературна и обществено-политическа история. И жалкото и унизителното е, че цялото това замитане в света на забравените се върши целенасочено у нас вече три пагубни десетилетия. Сред многобройните неудобни строители на духовна социалистическа България се оказа и Борис Делчев.
Недоумявам, че се срещат все още недобросъвестни люде, които кога открито - кога задкулисно, подценяват или отхвърлят неговия принос в литературното ни и обществено-политическо битие.
Едни все още не могат да му простят за чепатия характер или властническо самочувствие
по времето на тоталитарния режим. Други пък продължават да го хулят за комунистическите му убеждения - „грехове“, за които е преследван и интерниран през 30-те години на миналия век. По всяка вероятност има и такива, които се хващат за някои негови прибързани и недостатъчно обмислени публикации в печата след 9 септември 1944 година. Особено фрапиращ е случаят с неговата разгромяваща статия „Фашизмът в българската литература“, публикувана през есента на 1944-а по страниците на партийния официоз - в.“Работническо дело“. С тази скандална публикация младият тогава литературен критик разтърси културните ни среди, като постави на прицел част от изявените ни литературни творци, чиито произведения и поведение са обслужвали „монархо-фашистката власт и нацистката идеология”. Но бедата е там, че наред с писатели като Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Владимир Полянов, Данаил Крапчев, Йордан Стубел, Владимир Василев и други, които под една или друга форма са слугували на някогашните буржоазни управляващи върхушки в миналото,
в тази прокажена компания бяха заселени и автори като Ангел Каралийчев
и други негови колеги, сътрудничили в популярното между войните сп.“Златорог“ на Владимир Василев.
Очевидно е, че здравият разум днес не може да приеме за разумен този емоционален акт, с който Борис Делчев разбуни духовете в онова гъмжащо от бурни емоции следдеветосептемврийско време.
По време на срещите ми с него в София не съм го връщал към тази яростна атака срещу инакомислещите му колеги, но допускам, че по-късно дълбоко вроденото му чувство за справедливост и демократизъм сигурно го е заставяло да се самоосъди за някогашната си невъздържаност.
По принцип Борис Делчев беше с впечатляващо интелектуално и политическо самочувствие и
правеше категорични оценки за личности и събития
Но до голяма степен основание за подобно поведение му даваха солидната му културна ерудиция и постоянното му старателно наблюдение, задълбочено анализиране на текущите духовни и социално-политически процеси у нас и в чужбина. Това не оправдава дръзкия му високомерен език при претегляне на художествено-естетическите достойнства в литературните творби на прохождащи млади творци. В същото време обаче трябва да се отбележи и градивният характер на множество негови отзиви и рецензии, с които подкрепяше и даваше криле за полет на начинаещи автори. Така например Дамян Дамянов неведнъж е споделял и изразявал голямата си благодарност и признателност към критика, който през 1958 година
е подал решаваща десница за успешна поява на бял свят на дебютната му стихосбирка
„Ако нямаше огън“. Може би мнозина се дразнеха от нестандартния му характер, но това не е основание десетилетия наред да не можем да се освободим от натрупаното незаслужено пренебрежение. И затова мисля, че имаме подходящ повод на поставим най-сетне на мястото им нещата, свързани с неговата позабравена личност.
Където и да се намираше, Борис Делчев не оставяше на мира будната си творческа мисъл. Непрекъснато четеше, анализираше автори, произведения. Паралелно с ненаситната си любознателност не се чуждеше и от хода на обществено-политическите процеси. Това му помогна да издаде по време на дипломатическото ни представителство в Париж две нови интригуващи произведения - „Франция окупирана - и не“ /1953/ и „Двата обзора на съвременната френска литература“ /1955/.
В средите на родния ни литературен свят
ненадеен шок обаче предизвика появата през 1995 година на неговия „Дневник“
С тази отговорна задача се зае редакторката от издателство „Народна култура“ Мариана Фъркова. Тя беше прехвърлила около 13 хиляди страници от дневниковите записи на критика и ни предложи една съвсем неголяма част от тях, но достатъчно парлива да разгневи и взриви навремето духовете.
Не по-малко високи бяха градусите и по време на обсъждането на това горещо издание на 8 декември 1995 година, организирано в регионалната библиотека „Никола Фурнаджиев“ в Пазарджик. Книгата представи известният наш поет и преводач Александър Миланов, близък сподвижник на покойния литературен критик. Сашо познаваше отблизо творческата същност и характер, житейския път на автора на „Дневник“-а и го окачестви като уникално издание, хвърлящо обилна светлина за изясняване на значителна част от най-новата ни литературна история.
В тази книга Борис Делчев наистина разкрива в подчертан емоционален план своята личност като човек, творец и интелектуалец, обладан от войнстващ духовен аристократизъм. Но това негово произведение никак не е случайно, защото още от младите си години той се гмурна безвъзвратно и с нескрито самочувствие из дебрите на литературното ни битие. Твърде красноречиво за това говори и първата му печатна статия „За някои основни грешки в нашата белетристика“, публикувана във в. „РЛФ“. Не по-малко напорист литературен сътрудник става и на влиятелните по онова време издания „Кормило“, „Светлоструй“, „Заря“, „Литературен глас“, „Нова камбана“ и др. Да не говорим за неговото водещо присъствие след Девети септември в литературния ни живот и печат.
Неговите произведения също бяха непрестанно обект на оправдано внимание в литературните ни среди. Творческите му изяви тежаха като позиция, играеха ролята на своеобразен барометър в търсенето на вярната посока в генезиса на литературния процес у нас. С живителна енергия го зареждаха широките му познания в областта на литературата, историята, философията, изкуството и солидната лява гражданска позиция.
Беше непримирим към появилите се разминавания на високи идеали с порочна практика
и недъзи в духовната и материална сфера. Тези свои несъгласия той изразяваше открито, даже и в текущите издания. Високите етажи на властта обаче не му останаха длъжни. Лично Живков, разгневен от неговата дързост, реши да си разчисти сметките с „непослушния“ критик и на 16 април 1965 година пред многолюдно съвещание на родния ни писателски кръг в София тръгна да се разправя с него, като предупреди присъстващите му колеги да не се поддават на необмислените приказки на Борис Делчев, който безотговорно напакостявал на официалната партийна линия.
Низвергнатият обаче нямаше намерение да слага оръжие
и продължи смело да отстоява себе си, макар че някои негови колеги се наведоха, страхувайки се да не загубят топлите си кресла. Тази завидна негова прямота, откровеност и загриженост за съдбата на застрашената ни духовност е изразявал и по време на нашите срещи и разговори в гостоприемния му дом в София. Страшно го дразнеше сивият издателски поток и неведнъж е казвал, че трябва да се стопира незабавно например издаването на мемоарна литература, свързана с антифашистката борба, защото е лишена от художествени качества и много от разказвачите нескромно поставят себе си в центъра на събитията.
Беше контактен, макар че не допускаше лесно събеседници до себе си, а колко много го търсеха за съвет, ценяха мнението му и се стараеха да спечелят благоразположението му.
Не случайно навремето не напускаше полезрението на оперативната ни литературна критика. За него са писали Пенчо Данчев, Георги Цанев, Пантелей Зарев, Иван Попиванов, Здравко Петров и други авторитетни представители на литературно-критическата ни мисъл. В по-ново време за неговото място и забележителна роля в националното ни литературно пространство писаха Яко Молхов, Иван Сестримски, Валери Петров, Богомил Нонев, Стоян Каролев, Добри Жотев, Михаил Берберов и много други рицари на изящната ни словесност. И всички с преклонение слагат ударението върху неговия съществен принос за обогатяване на българския литературен свят.
Проф. Иван Сарандев, един от най-близките му сподвижници, ни поднесе уникален творчески и човешки портрет на критика в своята книга „Хроника на едно приятелство“. Това изключително добронамерено мемоарно-документално издание е своеобразен словесен паметник-признание за влога на Борис Делчев в духовния облик на съвременна България.
Продрум ДИМОВ
