Май 1958-а беше дъждовен, но и слънчев. Голяма група студенти в Пловдивския учителски институт тръгнахме на екскурзия в Рилския манастир. На връщане потеглихме към Банско, привлечени не толкова от възрожденската романтика на градчето, колкото от родната къща на големия български поет Никола Вапцаров. Почитта към него дължахме както на творчеството му, така и на преподавателката ни по литература Филипа Тороманова, която често говореше за огнената му поезия и саможертва. Директорът на института Гочо Илиев предложи първо да посетим любимата му Байкушева мура, но ние се изсипахме пред родната къща на поета.
Беше 22 май. С вълнение застанахме пред двукатния дом, превърнат в един от най-посещаваните тогава музеи. И това не беше случайно. Авторът на “Моторни песни” беше нашумял със своя творчески и житейски подвиг не само у нас, но и в чужбина. За това определена заслуга има легендарната Долорес Ибарури - ръководителка на Испанската комунистическа партия, една от най-уважаваните жени на планетата. Завладяна от борческата поезия на Вапцаров, тя предложи този голям българин да бъде удостоен
с най-голямата международна награда на Световния съвет на мира
И това високо международно признание десетилетия крепи българското национално самочувствие.
Прекрачихме прага на Вапцаровия дом, където любезно и с усмивки ни посрещнаха сестрата на поета Райна и майка му - баба Елена Вапцарова. Музейната експозиция тогава беше разположена само на първия етаж на тази малка и стара възрожденска къща. Но пък разказваше на посетители и гости най-интересните и значими моменти от съдържателния и красив житейски път на големия поет и човек. Езикът на безмълвните фотографии, документи, ръкописи, вещи, до които се е докосвал вдъхновеният творец, бе силно изразителен и впечатляващ. Но много по-силни и въздействащи се оказаха
думите и живите спомени на майката
Тя ни покани на втория етаж в неголям, но уютен вестибюл, пред скромната стаичка, в която все още живееше безсмъртният свят на някогашния млад и духовит моряк.
Средната на ръст жена беше облечена в местна народна носия, но нямаше вид на рухнала старица. Не беше белязана от старческа прегърбеност, по лицето й не се долавяха следи от преживените страдания и болки. Нищо не издаваше нестихващата й горест.
Приседна на малко столче, а ние вперихме нетърпеливи погледи в простичко облечената, но с интелигентно излъчване жена. Тя знаеше защо сме дошли и без да чака въпроси, отприщи спокоен и уверен глас. Тонът й беше балансиран, гласът й не издаваше обичайните след толкова трагични душевни сътресения униние и скръб. Но думите й не скриваха
нестихващата обич и гореща привързаност
към голямото дело на Никола, както тя го наричаше. Стана дума и за по-малкия й син Борис, за дъщеря й Райна. И за рано овдовялата й снаха Бойка, за която не отрони и една лоша думица, с каквито се опитваха да я обсипват недобросъвестни хора по онова време. Отхвърли всички недостойни клюки на злите езици за Бойка. Повече от родна майка бранеше нейната чест и достойнство. А самата Бойка, кореспондентка на БТА в Москва по това време, винаги се е отнасяла с уважение към майката на рано загиналия си съпруг.
Природно интелигентната баба Елена беше човек със здрава нравствена култура и висок морал, бяха й чужди прибързаните хорски приказки. При нея всяка дума беше обмислена, премерена, казана на място. Разказът й бе лишен от ненужни емоции, но беше грабващ, убедителен, вълнуващ, наситен с най-силните стихове от уникалните “Моторни песни”. Останах изумен от невероятната й памет:
майката знаеше наизуст цялата поезия на своя син, тя живееше с нея
Умело подкрепяше всяка своя мисъл със стихове от творбите на сина си. Говореше и сякаш отново съпреживяваше със смълчаната млада аудитория неговия житейски и творчески път. Бяхме потънали в захлас. Пред очите ни изплуваха нелегални явки, потайни срещи с Цвятко Радойнов и други партийни функционери, ревностното му участие в Соболевата акция през 1940-а, арестите, разпитите в полицията и злополучния съдебен процес, ужасната смъртна присъда.
Грозната вест разтърсва дома им, всички се чудят как да го спасяват. Близки, приятели, другари, съмишленици хукват да тропат по залостени врати.
Баба Елена хваща пътя за София да търси помощ от двореца
Тя все още е хранела някаква надежда - цар Борис ІІ се познавал със семейството и ще вразуми палачите… Но щом Величеството разбира кой го търси и за какво, нарежда да й съобщят, че отсъства. Попарена е и сетната искрица надежда в изпепелената майчина душа. Нозете й се подкосяват, пред очите й притъмнява… Гласът на развълнуваната домакиня, по навик равен и спокоен, рязко се извиси, изразявайки незаглъхналото десетилетия разочарование от първородния син на Кобурга.
А човекът зад решетките
милост от никого не е просил
Ако трябва да умре, ще умре по ботевски с другарите си.
От гърдите й обаче се изтръгна тежка въздишка, когато ни отведе пред зейналите смъртоносни тунели на Гарнизонното стрелбище в столицата, където на 23 юли 1942-а рухва прострелян за своите идеали този свиден син на България. Всички бяхме настръхнали, а в нейните очи издайнически плувнаха сълзи, когато зареди думите на последното стихотворение на сина си
“Предсмъртно”
Огледах състудентите си. Всички бяхме сковани, изтръпнали, безмълвни. Очите на мнозина бяха влажни, обичайният младежки блясък бе помръкнал.
Връщам се към този ден и продължавам да се питам защо под българското небе все още се намират недобросъвестни и безразсъдни наши сънародници от нравственото подножие, които си позволяват да го подлагат на срамни и унизителни интерпретации, на недооценяване и пренебрегване на житейския и творческия му подвиг. След 1989-а от учебниците беше изхвърлена най-силната му социално-гражданска поезия. Безцеремонно бе свалена и прекрасната му творба “Пролет моя, моя бяха пролет” и заменена със социално безобидното пролетно стихотворение “Отвънка ухае на люляк, отвънка е синьо небе”.
А безсмъртният автор на “Моторни песни” повече от всякога е нужен днес на обърканата и безпътна България.
Никой няма право да ни лишава от онова, с което можем и трябва да се гордеем, от недостижимите върхове на българската нация.
Продрум ДИМОВ
